Животът на Кети беше най-малко променен в семейството, като се изключи това, че всяка сутрин ходеше на работа с хеликоптер на военноморските сили ВХ-60 „Блекхоук“, срещу което данъкоплатците и медиите не възразяваха. Особено след като Пясъчната кофичка, известна също като Кейти Райън, беше нападната в детския дом от терористи. Децата не бяха в стаята. Те гледаха собствения си телевизор, а Кайл Дениъл, известен на Службата за сигурност като Спрайт, спеше в леглото си. И така, д-р Райън, нейното кодово наименование беше Хирург, седеше в стола си пред телевизора, преглеждаше диагнози на пациенти и разгръщаше едно медицинско списание, което беше част от нейния никога неспиращ стремеж към професионално усъвършенстване.
— Как вървят нещата в работата, скъпа? — каза Фехтовачът на Хирурга.
— Много добре, Джак. Бърни Кац има нова внучка. Непрекъснато говори за това.
— Чие дете е?
— На сина му Марк. Ожени се преди две години. Ходихме на сватбата, не помниш ли?
— Адвоката ли? — попита Джак, спомняйки си церемонията от доброто старо време, преди да бъде обречен за президент.
— Да. Другият син Дейвид е доктор в Йейл, във Факултета по гръдна хирургия.
— Него познавам ли го? — не можеше да си спомни Джак.
— Не. Той учеше на запад в Калифорнийския университет в Лос Анджелис. — Тя обърна една страница в последния брой на „Медицински журнал на Нова Англия“, но след това се зачете по-внимателно. Беше интересен материал за ново откритие в анестезията, което си струваше да се запомни. На обяд беше разговаряла за него с един от професорите. Имаше навика да обядва с колеги от различни области, за да се държи в течение за това какво става в медицината. Следващият голям пробив според нея щеше да бъде в неврологията. Един от нейните колеги в университета „Хопкинс“ беше открил лекарство, което изглежда че възстановяваше увредените нервни клетки. Ако всичко тръгнеше добре, това би означавало Нобелова награда. Щеше да бъде деветият подобен трофей, закачен на стената за награди в Медицинския факултет на университета „Джон Хопкинс“. Нейният труд за хирургическите лазери й беше донесъл наградата „Ласкър“ — най-престижната в Америка за медицина. Но той не беше достатъчно фундаментален за пътуване до Стокхолм. Това обаче не я безпокоеше. Офталмологията не беше толкова централна област, но въпреки това тя изпитваше достатъчно удовлетворение да вижда как зрението на хората се подобрява. Издигането на Джак и превръщането й в първа дама може би й даваше реални шансове за директорското място на института „Уилмър“, ако и когато Бърни Кац решеше да се оттегли. Така тя пак щеше да практикува медицина. Това беше нещо, от което никога не искаше да се отказва. Можеше да следи последните постижения в своята област, да има глас в отпускането на средства там, където наистина се вършеше важна изследователска работа, а нея я биваше за такива неща. Все пак тази работа с президентството не беше тотална загуба на време.
Единственото истински неприятно нещо беше, че хората очакваха да се облича като супермодел. Въпреки че по принцип винаги ходеше добре облечена, ролята на манекен никога не й беше допадала. Според нея беше достатъчно, че носи хубави официални рокли на проклетите официални приеми, на които трябваше да присъства, и това не й струваше нищо, защото дрехите й се даваха безплатно от производителите. Така например в „Дамска мода“ не харесваше работното й облекло, сякаш бялата престилка беше някакъв моден артикул. Не, тя беше униформа като на морските пехотинци пред вратите на Белия дом и трябваше да се носи с голяма гордост. Малцина мъже и жени можеха да твърдят, че са постигнали всичко в професията си. Но тя можеше.