Както и друг път, когато бяха сами, вечерта беше много приятна. Тя не се дразнеше от това, че напоследък Джак се беше пристрастил към телевизионния канал „История“, дори и в моментите, когато той негодуваше по повод някои дребни грешки, допускани в предаванията им. Може пък той да е прав, а те да грешат, помисли си тя, усмихвайки се.
Чашата й с вино беше празна и тъй като на другия ден нямаше планирани никакви процедури, даде знак на иконома да я напълни. Животът можеше да бъде и по-лош. Освен това те много се страхуваха от терористите. Благодарение на късмета си и на този прекрасен агент от ФБР, за когото се беше омъжила Андреа Прайс, бяха оцелели и тя не очакваше отново да се случи подобно нещо. Личният й бодигард беше нейната защита срещу това. Главен агент Рой Олтман я караше да изпитва същото доверие към работата му, каквото имаше към своята.
— Заповядайте, д-р Райън — каза икономът и й поднесе пълната чаша.
— Благодаря, Джордж. Как са децата?
— Най-голямата я приеха в колежа „Нотр Дам“ — отвърна гордо той.
— Това е чудесно. Какъв профил?
— Медицински.
Кети вдигна очи от списанието.
— Страхотно. Ако трябва с нещо да помогна, обади ми се.
— Разбира се, госпожо. — Хубавото беше, помисли си Джордж, че тя не го казваше просто така. Семейство Райън се ползваха с уважението на персонала, въпреки че се притесняваха от грижите за тях. Имаше едно друго семейство, за което Райънови се грижеха. Беше вдовица със седем деца на сержант от военновъздушните сили, чиято връзка с тях никой не можеше да си обясни. Освен това Кети лично се беше погрижила за две деца на хора от персонала, които имаха проблеми с очите.
— Какво ще правиш утре, Джак?
— Ще говоря на конференцията на ветераните от войната в Атлантик Сити. Ще отида с хеликоптер и ще се върна след обяд. Речта, която ми е написала Кали, не е лоша.
— Тя ми се вижда малко странна.
— Да, различна е — съгласи се президентът, — но си върши добре работата.
„Благодаря на Бога“, помисли си Кети, „че не трябва да правя подобни неща!“ За нея речите й се ограничаваха до това да каже на пациента как мисли да подобри зрението му.
— В Пекин има нов папски нунций — каза продуцентът.
— Това е нещо като посланик, нали?
Продуцентът кимна.
— Точно така. Той е италианец, кардинал Ренато ди Мило. Възрастен е, не знам нищо за него.
„Е, може да отидем и да разговаряме с него“ — помисли си Бари, докато връзваше възела на връзката си.
— Имаш ли телефонен номер и адрес?
— Не, но нашата връзка в американското посолство може бързо да ги намери.
— Обади му се — настоя Уайз.
Той и неговият продуцент работеха заедно от единайсет години. Двамата бяха лазили под куршумите и бяха носители на награди „Еми“, което не беше зле за бивши сержанти от морската пехота.
— Добре.
Уайз погледна часовника си. Времето работеше за него. Можеше спокойно да направи един репортаж, да го изпрати по сателита, в Атланта щяха да го редактират и да го покажат на хората в Америка на закуска. Това щеше да оползотвори деня му в тази варварска страна.
Защо не правят такива търговски срещи в Италия? Той с удоволствие си спомни за италианската кухня от времето, когато служеше в морската пехота на Шести американски флот. А италианките! Те харесваха униформите на американските морски пехотинци. Е, тях много жени ги харесваха.
Кардинал Ди Мило и монсеньор Шепке не можеха да свикнат с едно нещо — храната, която китайците ядяха на закуска. Тя беше напълно различна от всичко, с което европейците са свикнали рано сутрин. По тази причина Шепке приготвяше закуската всяка сутрин преди идването на китайския персонал. На него оставаше само миенето на съдовете, което устройваше двамата духовници. Вече бяха казали сутрешната си молитва, което налагаше да стават всяка сутрин преди шест. Приличаме на войници, често си мислеше възрастният италианец.
Сутрешният вестник беше „Интернешънъл Хералд трибюн“, който беше твърде проамерикански, но светът си е едно несъвършено място. В него поне имаше резултати от футболните мачове, а и двамата се интересуваха много от европейския футбол. Шепке дори още играеше, когато му се отдадеше такава възможност. Ди Мило, който някога беше доста добър полузащитник, сега се задоволяваше само да гледа.
Екипът на Си Ен Ен имаше собствен автобус — американско производство, който беше докаран отдавна в КНР. Той беше снабден със собствен миниатюрен сателитен предавател, едно малко техническо чудо, което даваше възможност за незабавна връзка с всяко кътче на земята чрез комуникационен спътник в орбита. С него можеше да се прави всичко, но не можеше да се предава, докато колата се движеше. Вече се работеше и по този въпрос, което щеше да бъде следващата голяма стъпка напред, защото в движение екипът можеше да работи без опасност да му се попречи от преследвачите, които биха могли да действат в някоя страна.