— Качи я отзад, другарю.
— Благодаря, другарю. — Куон заведе жена си до колата, повдигна я и я сложи да седне на стоманения под на каросерията, подпряна на шофьорската кабина. Даде знак на Цзу да кара на запад. Този път контракциите бяха още по-силни. Лянхуа изкрещя, стряскайки мъжа си, но по-лошото беше, че шофьорът също се уплаши. Той се обърна и видя как тази здрава жена се държи за корема и се превива от божа. Това го изплаши още повече и след като беше поел една инициатива, реши, че ще е по-добре да предприеме още една. Пътят към блоковете по протежение на „Великия поход“ минаваше по улица „Мейшугун“, покрай болницата „Лонфу“. Като повечето пекински болници, и в нея имаше отделение за спешни случаи. Жената беше в беда, другарка, която като него беше член на работническата класа и заслужаваше да й се помогне. Той погледна назад. Куон се мъчеше да успокои жена си и вниманието му беше прекалено ангажирано, докато триколката подскачаше по неравния паваж с двадесет километра в час.
Да, реши Цзу, трябва да го направя. Той сви встрани, докара колата пред рампата на болницата, предназначена повече за камиони и линейки, и спря.
Изминаха няколко секунди, докато Куон осъзнае, че не се движеха. Той се огледа, готов да помогне на жена си да слезе, и най-после видя, че не са спрели пред техния блок. Объркан от суматохата през последния половин час, не разбра веднага къде се намират, докато не видя една жена в униформа да излиза от вратата. Беше с бяла касинка на главата. Медицинска сестра? Пред болница ли бяха? Не, не можеше да позволи това.
Ян Куон слезе от колата и отиде при Цзу. Започна да протестира, че бяха дошли не където трябва, че не иска да слизат тук, но хората от болницата вече бяха поели инициативата в свои ръце. Стаята за спешни случаи в момента беше свободна и на входната врата се появи подвижна носилка с двама санитари. Ян Куон се опита да протестира, но беше просто избутан настрана от едрите санитари. Те сложиха Лянхуа на носилката и я избутаха вътре, а той остана да гледа с отворена уста. След това Куон пое дълбоко въздух и се втурна след тях, но бе спрян от двама служители, които поискаха от него нужната информация за попълване на формулярите за приемане. Остана като гръмнат на мястото си.
В стаята за спешни случаи лекарката и сестрата наблюдаваха как санитарите прехвърлиха Лянхуа на кушетката за преглед. За опитното им око бяха нужни само няколко секунди, за да разберат за какво става дума. След още няколко секунди дрехите й бяха свалени и се видя съвсем ясно издутият й корем. Очевидно беше също, че Ян Лянхуа ще ражда и че това не беше някаква злополука. Трябваше да бъде отведена с носилката до асансьора и качена на втория етаж, където беше родилното отделение. Лекарката извика санитарите и им каза да преместят пациентката. След това тя отиде до телефона, за да се обади горе и да им каже, че предстои раждане. Като свърши и тази работа, докторката се отправи към фоайето за лекарите да изпуши една цигара и да почете някое списание.
— Другарю Ян? — каза една жена от администрацията, която явно беше някакъв началник.
— Да? — отвърна уплашеният съпруг, който все още стоеше в чакалнята, задържан от другите двама администратори.
— Жена ви е горе в родилното отделение, но има един проблем.
— Какъв? — попита Куон, който не знаеше какво да каже и се надяваше на някакво чудо, защото се намираше в пълна безизходица, изправен пред бюрократичните формалности.
— Бременността на жена ви не фигурира в нашия регистър, а вие сте в района ни. Нали живеете в блок седемдесет и две на „Великия поход“?
— Да, там живеем — отвърна, заеквайки, Куон, като се чудеше как да се измъкне от капана, но нищо не му идваше наум.
— Аха, разбирам — каза администраторката. — Благодаря. Трябва да се обадя по телефона.
Начинът, по който го каза, изплаши Куон. Все едно, че беше казала: „Да, разбирам, трябва да се погрижим за този боклук“, или „Да, виждам, че стъклото е счупено и трябва да се смени“. — А, да, неразрешена бременност. Ще се обадя горе да убият детето веднага щом главата се покаже.
Горе Лянхуа видя разликата в очите им. Когато се раждаше Ю Лонг, в тях се четеше радостно очакване. Под маските се виждаше, че те се усмихват… но не и този път. Някой влезе в стая номер 3 на отделението и каза нещо на сестрата. Тя бързо извърна глава към леглото, на което лежеше Лянхуа, и състраданието изчезна от израза й. Въпреки че Ян не чу какво й казаха, разбра това, което беше важно. Беше нещо, което не се хареса много на сестрата, но тя трябваше да го изпълни, защото се налагаше. Китай беше страна, в която хората изпълняваха това, което им се кажеше, независимо дали им харесва или не. Лянхуа усети нов пристъп на контракции. Бебето в утробата й се опитваше да излезе, без да знае, че бърза да бъде умъртвено от държавата. Акушерките обаче знаеха. Преди, при раждането на Ю Лонг, те стояха наблизо, не бяха се надвесили над нея, но бяха готови всеки момент да се погрижат всичко да мине добре. Но сега не беше така. Сега те се отдръпнаха, като не желаеха да чуват виковете на една майка, която щеше да помогне на малкото същество да намери смъртта си.