Сестрата отстъпи и посочи вляво. Ян се отправи нататък, следван от Ю и другите двама духовници, а след тях тръгна и екипът на Си Ен Ен. Сестрата опипа врата си, прокашля се, за да си вземе въздух, все още повече изненадана, отколкото уплашена, опитвайки се да разбере как и защо нарежданията й не бяха изпълнени.
Ян Лянхуа беше в стая 3 на родилното отделение. Стените бяха боядисани в жълто-кафяво, а изтърканите плочки на пода бяха мръснокафяви.
За Лотосов цвят това беше един безкраен кошмар. Останала съвсем сама в това място, в което съжителстваха животът и смъртта, тя усети, че контракциите се засилиха и преминаха в непрекъснато напрягане на коремните мускули, изтласквайки нероденото й дете надолу по канала за раждане към един свят, който не го желаеше. Тя разбра това по изражението на лицата на сестрите. Те гледаха с онази тъга и безнадеждност, с която бяха ставали свидетели на други смъртни случаи в болницата. Всички се бяха научили да го приемат като нещо неизбежно и гледаха да стоят настрана от него, защото това, което трябваше да се направи, беше толкова противно на човешките инстинкти, че единственият начин да станат негови свидетели беше да се преструват, че не са там, а някъде другаде. Дори и това не помагаше и макар те рядко да си го признаваха една на друга, когато се завърнеха вкъщи от работа, лягаха в леглата си и горчиво плачеха по повод онова, което те като жени трябваше да направят на новородените. Някои вземаха внимателно в ръце неродените деца, неуспели да поемат първата си жизнеутвърждаваща глътка, опитвайки се да покажат женска нежност към някой, който никога нямаше да може да я види, освен може би духовете на убитите бебета, които може би все още бяха някъде наблизо. Други постъпваха тъкмо обратно, захвърляйки ги в кофите като боклук, който държавата считаше, че са. Но дори и те никога не се шегуваха по такива поводи. Всъщност за тези неща почти никога не се говореше, освен може би когато се докладваше, че работата е свършена, или може би когато някоя кажеше: „В стая номер 4 има една жена, на която трябва да се сложи инжекция.“
Лянхуа усещаше какво чувстват, но което беше по-лошо, тя знаеше какво мислят и продължаваше негласно да се моли на Бога за милост. Толкова голям грях ли беше да е майка, дори за такава като нея, която ходеше да се моли в християнска църква? Какво толкова лошо има в това, че беше поискала да има второ дете, което да замени първото, което Съдбата беше откъснала от ръцете й? Защо държавата отказва на нея и на съпруга й щастието да бъдат родители? Нямаше ли изход от това положение? Тя не беше убила първата си рожба, както правеха много китайски семейства. Не беше убила малкия Голям дракон с искрящите очички, смешна усмивка и стискащите малки ръчички. Друга сила беше й отнела всичко това и тя искаше и имаше нужда пак да го изпита. Само още веднъж. Не ламтеше за много. Не искаше да има още две деца. Само едно. Едно, което да суче от гърдите й и да й се усмихва сутрин. Имаше нужда от такова нещо. Трудеше се усърдно за държавата, искаше малко в замяна, но за това настояваше! Това беше нейно право като човешко същество.
Обаче сега й беше останало само отчаянието. Опита се да спре контракциите, да попречи на раждането, но това беше все едно да се опита да спре с лопата настъпването на прилива. Нейното малко излизаше. Тя го чувстваше. Разбираше го по изражението на лицето на акуширащата сестра. Тя погледна часовника си и излезе от стаята, махайки с ръка в момента, когато Лянхуа се мъчеше да спре и да върне назад процеса, за да не даде детето си на Смъртта. Тя се бореше, задържаше дишането си, противопоставяше се на мускулите си, задъхваше се, вместо да диша дълбоко, бореше се, бореше се, бореше се, но всичко беше напразно. Знаеше го. Съпругът й не се виждаше наоколо, за да й помогне. Той бе имал достатъчно кураж да я докара до тук, но нямаше смелост да защити нея и детето й от това, което ставаше сега. С отчаянието настъпи и отпускането. Моментът настъпи. Чувството й беше познато от преди. Не можеше да се съпротивлява повече. Време беше да се предаде.