— Можем да купуваме самолети за нашите авиолинии от „Еърбъс“ също толкова лесно, колкото и от „Боинг“.
Това наистина започва да става досадно. Рътлидж искаше да отговори: „Но без нашите долари с какво ще платиш за тях, Чарли?“ Обаче „Еърбъс“ беше в отлични отношения със своите клиенти и това беше още един от начините европейската самолетостроителна компания, ползваща правителствени субсидии, да играе „честно“ на пазара с частната американска корпорация. По тази причина вместо това той каза:
— Да, г-н министър, можете да го направите, а ние ще купуваме търговски стоки от Тайван, от Корея, от Тайланд или от Сингапур също толкова лесно, колкото ги купуваме от вас.
— „А на тях ще им е много удобно да купуват самолетите си от «Боинг»“! — Но това няма да бъде в интерес нито на вашия, нито на нашия народ — заключи той.
— Ние сме суверенна страна — отвърна Шен, продължавайки в предишния си стил, и Рътлидж разбра, че цялата реторика е кой да вземе връх в наддумването. Това беше стратегия, която беше успявала много пъти досега. Но Рътлидж имаше инструкции да не се съобразява с разиграването на дипломатическия театър, а китаецът още не беше схванал това. Може би ще го разбере, ако има на разположение още няколко дни, помисли си той.
— Ние също, г-н министър — каза Рътлидж, когато Шен приключи. След това погледна демонстративно часовника си и Шен разбра намека.
— Предлагам прекъсване до утре — обяви китайският външен министър.
— Добре. Очаквам да се видим утре сутринта, г-н министър — отвърна Рътлидж, изправи се и се наведе през масата, за да си стиснат ръцете. Останалите от делегациите направиха същото, въпреки че срещу Марк Грант нямаше човек, към когото да прояви такава любезност. Хората от американската делегация заслизаха по стълбите към чакащите ги коли.
— Е, гледката беше интересна — каза Грант, когато излязоха навън.
Рътлидж се усмихна.
— Да, беше малко по-различно от досегашните заседания. Мисля, че те просто проучват докога ще могат да блъфират. Всъщност Шен е доста умерен човек. Той предпочита повече любезния и спокоен тон.
— Значи и той има инструкции — отбеляза Грант.
— Разбира се, но трябва да докладва на техния Централен комитет и на тяхното Политбюро, докато ние докладваме на Скот Адлер, а той на президента Райън. Да ти кажа, аз бях малко ядосан от инструкциите, които ми дадоха, преди да дойда тук, но сега ми е забавно. Не е нужно да се зъбим на хората много често. Ние сме Съединените американски щати и се предполага, че трябва да бъдем любезни и спокойни и да се нагаждаме към всекиго. От мен се очаква такова поведение. Но този път тази позиция ми допада. — Разбира се, това не означаваше, че той одобрява политиката на президента Райън, а по-скоро, че смяната на канастата с покер му се струваше интересна. — Скот Адлер обича покера, нали? Може би затова се погажда толкова добре с онзи дивак в Белия дом.
Пътят с кола до посолството беше кратък. Американците не говореха много по време на пътуването, доволни да бъдат оставени няколко минути на спокойствие. Когато ставаше размяна на дипломатически реплики на самото заседание, трябваше да се внимава така, както когато адвокат чете съдържанието на договор, да се следи всяка дума, да се търси какво е значението й, има ли нюанси, и то толкова упорито, колкото ако търсиш загубен диамант в септична яма. Сега се бяха облегнали на седалките със затворени очи, без да обръщат внимание на еднообразните пекински улици и се прозяваха от време на време, докато стигнаха пред вратата на посолството.
Тукашните лимузини, както и навсякъде другаде, бяха твърде неудобни за влизане и излизане, освен ако не си на шест години. Но щом като слязоха от колите, видяха, че нещо не е наред. Посланик Хитч ги очакваше, а той не го беше правил преди. Посланиците имат висок дипломатически ранг и са важни фигури. Те обикновено не изпълняват ролята на портиери пред своите съотечественици.
— Какво има, Карл? — попита Рътлидж.
— Голяма беля — отвърна Хитч.
— Някой да не е умрял? — попита с лека насмешка помощник-държавният секретар.
— Да — беше неочакваният отговор. Посланикът му даде знак да влязат вътре. — Ела.
По-старшите членове на делегацията последваха Рътлидж в заседателната зала на посолството. Там вече бяха заместник-шефът на мисията — първият секретар, който в много посолства въртеше истинската работа, както и останалите отговорни служители, включително и човекът, който според Грант беше резидентът на ЦРУ.
„Какво става, по дяволите?“ — помисли си Телескопът. Всички седнаха и Хитч съобщи новината.
— О, мамка му! — изруга Рътлидж, реагирайки вместо останалите. — Защо е станало това?