— Какво ли ще предприеме Джак? — запита се Чавес.
— Не знам. В Пекин има делегация, която води търговски преговори — напомни му Кларк.
„Дипломатическият тон може и да се изостри“, помисли си Доминго.
— Скот, не можем да отминем това с лека ръка — каза Джак. След обаждане от Белия дом служебната кола на Адлер беше пристигнала тук вместо в Министерството на външните работи.
— Стриктно погледнато, случилото се няма отношение към търговските преговори — изтъкна държавният секретар.
— Може би искаш да правим бизнес с такива хора — отвърна вицепрезидентът Джексън, — но гражданите навън може и да не искат.
— Трябва да се съобразим с мнението на обществеността в случая, Скот — обади се Райън. — А знаеш, че много добре трябва да преценим каква ще бъде и моята позиция. Убийството на дипломат не е нещо, което може да бъде пренебрегнато. Италия е членка на НАТО. Германия също. Имаме дипломатически отношения с Ватикана и около седемдесет милиона католици в тази страна, плюс още милиони баптисти.
— Добре, Джак — каза Орелът, вдигайки ръце като да се защити. — Не мислете, че ги защитавам. Тук става дума за външната политика на Съединените щати и не би трябвало да се поддаваме на емоции. Хората навън ни плащат да мислим с главите си, а не с онези си работи.
Райън изпусна дълбока въздишка.
— Е добре, изпросих си го. Продължавай.
— Трябва да излезем с декларация, в която с остри думи да осъдим този достоен за съжаление инцидент. Ще накараме посланик Хитч да отиде в тяхното външно министерство и да им каже същото, може би с още по-остри думи, но не толкова официално. Ще им дадем възможност да обмислят позицията си във връзка с тази каша, преди да се окажат в международна изолация. Може би ще накажат онези полицаи, които лекомислено са натиснали спусъка. Може и да ги разстрелят, ако законите им позволяват това. Да ги оставим известно време, за да влезе малко здрав разум в главите им.
— А аз какво да кажа?
Адлер се забави с отговора няколко секунди.
— Кажи каквото искаш. Можем винаги да им обясним, че тук имаме много християни и трябва да се съобразим с техните чувства, че са разгневили американската общественост, а в нашата страна се държи на общественото мнение. Те всъщност го знаят, но дълбоко в себе си не го разбират. В това няма нищо чудно — продължи държавният секретар. — Ако го разберат с главите си, има шанс то да стигне и до други техни органи, защото понякога те се командват от мозъка. Трябва да разберат, че такива неща не се харесват на света.
— А ако не го разберат? — попита вицепрезидентът.
— В такъв случай нашата търговска делегация там ще им каже какви ще бъдат последствията от нецивилизованото им поведение. — Адлер огледа присъстващите в стаята. — Съгласни ли сте да постъпим така?
Райън погледна към масичката за кафе. Имаше моменти, когато му се искаше да е шофьор на камион, който може да крещи с пълна сила, че иска наказание за убийците, когато стават подобни неща. Но това беше още една свобода, от която президентът на Съединените щати беше лишен. „Добре, Джак, трябва да проявиш благоразумие в тази работа.“ Вдигна очи и каза:
— О’кей, Скот, склонен съм да се съглася с теб.
— Има ли нещо от нашия… нов източник по въпроса?
Райън поклати глава.
— Не. Мери Пат още нищо не ми е пращала.
— Ако нещо пристигне…
— Веднага ще ти изпратим копие — обеща президентът. — Изпрати ми някои акценти, на които да се спра. Предстои ми да направя декларация… кога, Арни?
— В единадесет часа ще е добре — реши Ван Дам. — Ще поговоря с някои хора от медиите по въпроса.
— Добре, ако през деня на някой му хрумнат някакви идеи, искам да ги чуя — каза Райън, стана и закри съвещанието.
26.
Стъклени къщи и скали
Фан Ган работи до късно този ден по същата причина, поради която Вашингтон започна рано работа. Мин не беше записала неговите паметни бележки и компютърът й не ги беше изпратил в Мрежата по времето, в което това обикновено ставаше, но Мери Пат получи нейния имейл в 9,45. Тя го прочете, направи копие за съпруга си Ед и след това бързо предаде съобщението по секретния факс за Белия дом, а там Бен Гудли го занесе в Овалния кабинет. В придружителния текст нямаше първоначалния коментар на Мери Пат, след като беше прочела съобщението: „О, мамка му…“
— Тези минетчии — изруга Райън, изненадвайки Андреа Прайс, която тъкмо тогава се намираше в кабинета.
— Трябва ли да знам нещо, сър? — попита тя.