— Има ли нещо друго? — попита Манкузо.
— Не сме чули нищо конкретно от Вашингтон, адмирале — каза на боса си бригаден генерал Лар.
— Знаеш ли какво е хубавото на главнокомандващия, Майк? Разрешено ти е да мислиш малко самостоятелно.
— Каква страхотна бъркотия — каза генерал-полковник Бондаренко над чашата си с водка. Той не говореше за новината на деня, а за поетото от него командване, въпреки че офицерският клуб в Хабаровск беше доста комфортно място. Руските генерали винаги са обичали удобствата, а сградата беше още от царско време. Беше построена по време на руско-японската война в началото на предишния век и няколко пъти беше разширявана. Виждаше се ясно границата между дореволюционното и следреволюционното строителство. Очевидно германските военнопленници не бяха стигнали чак толкова на изток. Те бяха построили повечето дачи на някогашния партиен елит. Но водката беше добра, а и колегите не бяха лоши.
— Нещата биха могли да бъдат по-добри, другарю генерал — съгласи се оперативният офицер на Бондаренко. — Има много неща, които не са направени както трябва, но възможностите за това са ограничени.
Това беше деликатен начин да се каже, че командването на Далекоизточния военен окръг имаше по-малко реални пълномощия, отколкото на теория. От петте мотострелкови дивизии, които бяха на негово разположение, само една — 265-а — беше с 80-процентова боеготовност. Останалите бяха в най-добрия случай формации с размерите на полк или просто кадри. На теория той имаше под свое командване и една танкова дивизия с размерите на полк и половина плюс тринайсет дивизии запасни, които съществуваха не толкова на хартия, колкото в сънищата на някои щабни офицери. Имаше на разположение едно нещо: огромни складове с боеприпаси и оръжие, но повечето още от 60-те години и дори от по-рано. Най-добрите войски в района всъщност не бяха под негово командване. Това бяха граничните войски — формации с размерите на батальони, които някога бяха част от КГБ, а сега бяха полунезависима военна служба под командването на руския президент.
Имаше и някаква отбранителна линия, изградена още през 30-те години, което й личеше. Защото в тази линия голям брой танкове, някои от които бяха германски, бяха заровени в земята и изпълняваха ролята на бункери. Тя напомняше много на френската отбранителна линия Мажино, която също беше строена през 30-те години. Нейната задача беше да защитава Съветския съюз от японско нападение, а по-късно през годините беше укрепвана, без особен ентусиазъм, за защита от Китайската народна република. Необходимостта от такава защита никога не беше забравена, но и никога не бе вземана много на сериозно. Предишния ден Бондаренко беше обиколил някои части от нея. В инженерните войски на руската армия имаше много способни офицери и това беше така още от времето на царизма. Някои от бункерите бяха разположени много удачно и си личеше отлично съобразяване с възможностите на терена. Обаче един появил се неотдавна американски афоризъм определяше проблема с бункерите така: „Ако можеш да го видиш, можеш и да го уцелиш, а ако можеш да го уцелиш, можеш и да го унищожиш.“ Отбранителната линия е била планирана и построена, когато артилерийският огън беше нещо епизодично и когато попадение на авиационна бомба върху набелязана цел се считаше за голям късмет. Сега можеш да стреляш с 15-сантиметрово оръдие с такава точност, както със снайперистка пушка, а самолетът можеше да избира през кой прозорец на дадена сграда да мине бомбата.
— Андрей Петрович, радвам се, че си оптимист. Какво ще препоръчаш за начало?
— Подобряването на камуфлажа на бункерите по границата е сравнително проста работа. През годините то бе много занемарено — каза полковник Алиев на командващия. — Това ще намали значително тяхната уязвимост.
— И ще им позволи да издържат на сериозна атака… шестдесет минути, Андрюшка.
— Може би дори деветдесет, другарю генерал. Все пак ще е по-добре, отколкото пет, нали? — Той отпи от чашата с водка. И двамата пиеха от половин час. — Трябва незабавно да пристъпим към изпълнението на подготвителна програма в 265-а дивизия. Честно казано, командирът на дивизията не ме впечатлява твърде много, но предполагам, че трябва да му дадем известен шанс.
— Той е тук от дълго време, може пък да му е харесала китайската кухня — каза Бондаренко.
— Генерале, бях тук като лейтенант — каза Алиев. — Помня как офицерите по политическата част ни говореха, че китайците са увеличили дължината на ножовете за техните калашници, за да могат да минат през дебелия пласт сланина, който сме натрупали от много ядене, след като се отвърнахме от истинския марксизъм-ленинизъм.