Видяха как сержантът, командващ взвода, изтегли останалите три танка назад, а екипажът на водещия танк M1A2 изскача от него. В реална обстановка както танкът, така и екипажът му щяха да оцелеят, независимо колко точки щяха да си пишат германците. Никой до този момент не беше измислил оръжие, което да пробие ефикасно дебелата броня на този танк, но някой ден някой можеше и да успее, затова екипажът не трябваше да се мисли за недосегаем, а танкът му за неуязвим.
— Добре, този сержант си знае работата — отбеляза Дигс, а хеликоптерът се отправи към друг район на маневрите. Генералът видя, че полковник Мастърман си записва нещо в планшета.
— Какво ще кажеш, Дюк?
— Мисля, че боеготовността им е около седемдесет и пет процента — докладва началникът на оперативния отдел. — Може би малко повече. Трябва всички да преминат курс през симултативната мрежа, за да ги пораздрусаме малко.
Това беше една от добрите инвестиции в армията. Сим-Нет, т.е. симултативна мрежа, се състоеше от склад, пълен със симулатори на танкове M1 и пехотни машини „Брадли“, които бяха свързани чрез суперкомпютър и сателит с други два склада. Така можеха да се водят сложни и напълно реалистични битки по електронен път. Системата беше страхотно скъпа и не можеше да замени напълно реалната бойна обстановка, но въпреки това нямаше равна на себе си като средство за обучение.
— Генерале, времето, прекарано в Югославия, не беше много от полза за момчетата на Лайсъл — каза Бойл.
— Знам — съгласи се Дигс. — Все още нямам намерение да съсипвам кариерата на когото и да било.
Бойл се извърна към него и се усмихна.
— Добре, сър. Ще разпространя новината.
— Какво мислиш за германците?
— Познавам началника им, генерал-майор Зигфрид Модел. Много добър е. Страхотен е и на карти. Внимавайте с него, генерале.
— Това доказано ли е?
До неотдавна Дигс беше командващ Националния учебен център и от време на време беше опитвал късмета си в Лас Вегас, който по шосе номер I-15 беше само на два часа път от поделението.
— Сър, знам какво си мислите, но бъдете внимателен — предупреди боса си Бойл.
— А как сме със стрелбата с истински муниции? — попита командващият 1-ва бронетанкова дивизия.
— От известно време не сме го правили, сър, но симулаторите са почти толкова ефикасни, както и при стрелбата с истински снаряди — отвърна по вътрешната уредба Бойл. — Струва ми се обаче, че ще поискате да видите как вашите жабоци на вериги стрелят и с истински, генерале.
Бойл беше прав. Нищо не можеше да замени стрелбата с истински снаряди при един танк „Абрамс“ или в пехотна машина „Брадли“.
Наблюдението на пейката в парка беше дълга и тягостна работа. Разбира се, първо взеха кутията, отвориха я и намериха вътре два листа хартия, гъсто изписани с печатни букви на кирилица, но текстът беше с шифър. Затова листовете бяха преснети и изпратени за дешифриране. Оказа се, че не е лесно. Всъщност беше направо невъзможно, което накара хората от Федералната служба за сигурност да заключат, че китаецът (ако наистина беше той) беше възприел старата практика в КГБ и беше използвал текстове за еднократна употреба. На теория подобен шифър беше практически непробиваем, защото нямаше схема, формула или алгоритъм, чрез който да бъде разгадан.
Останалото беше вече само въпрос на чакане, за да се види кой ще дойде да вземе кутията.
Това отне дни наред. ФСС отдели за случая три коли, две от тях микробуси с камери, пригодени да снимат обекта отдалеч. Междувременно апартаментът на Суворов/Конев се наблюдаваше така зорко, като акциите на московската борса. Самият обект се следеше постоянно от десет опитни служители, повечето от които бяха обучени още от КГБ хора, специализирали се в преследването на шпиони, вместо следователите от отдел „Убийства“ на Провалов. Но това ставаше с тяхно разрешение, защото, технически погледнато, те все още отговаряха за случая. Той щеше да си остане при отдел „Убийства“, докато някой чужденец не вземе пакета под пейката.
Тъй като беше в парка, на нея редовно сядаха най-различни хора. Възрастни, които си четяха вестника, деца с комикси в ръце, момчета и момичета, държащи се за ръце, дори двама възрастни мъже, които всеки следобед се срещаха там, за да играят шах в малка магнитна кутия. След всяко такова посещение се проверяваше дали кутията си е на мястото и дали не е отваряна, но без резултат. На четвъртия ден хората започнаха да говорят, че това може да е някакъв номер. Може би беше начин за Суворов/Конев да провери дали някой не го следи. Ако е така, той е хитър кучи син, казваха си наблюдаващите. Обаче това вече им беше известно.