— КНР няма повече да се съгласява с американските обидни искания. Ние няма повече да търпим вашите обиди спрямо нашия суверенитет. Омръзна ни вашата намеса във вътрешните ни работи. Време е Америка да помисли върху нашите резонни искания. Китай иска да има честни търговски отношения със САЩ. Ние не желаем нещо повече от това, което давате на други страни: клаузата на най-облагодетелствана нация в търговията.
— Министре, това няма да стане, докато не отворите пазарите си за нашите стоки. Търговията не е свободна, ако не е честна. Ние възразяваме също за нарушаването от страна на КНР на договорите и споразуменията за авторските права и търговските марки. Възразяваме срещу това държавни предприятия на КНР да нарушават договорите за патентното право и дори да произвеждат американски стоки без разрешение или компенсация и…
— Сега пък крадци ли ни наричате? — запита Шен.
— Г-н министър, искам да подчертая, че не съм изричал такива думи. Но е факт, че ние притежаваме мостри на стоки, произведени в Китай от фабрики, които са собственост на вашата държава. Тези произведения съдържат американски изобретения, за които не е искано разрешение за производство. Мога да ви покажа такива примери, ако желаете.
Шен реагира с гневно махване на ръка, което според Рътлидж означаваше: „Не, благодаря“, или нещо подобно.
— Не желая да гледам физически доказателства за американски лъжи или изопачения.
Грант се облегна на стола си, докато Рътлидж даде поредния обиден отговор. Сякаш наблюдаваше боксов мач и се питаше дали някой ще нанесе решителния удар. „Вероятно не“, помисли си той. Всеки си пазеше челюстта и двамата играеха повече с краката. Резултатът беше повече размахване на ръце, отколкото нещо по-сериозно. Това го отегчаваше, защото въпреки че беше вълнуващо за гледане, не даваше никакъв резултат. Той си записа някои неща в бележника, но те трябваше по-скоро да го подсетят кой какво точно беше казал. Това можеше да стане забавна част от неговата автобиография. Какво ли да е заглавието? — запита се той. Може би „Търговец и дипломат“.
Четиридесет и пет минути по-късно заседанието приключи с обичайните ръкостискания, които бяха много сърдечни, за разлика от разменените преди това реплики, което остави Марк Грант в пълно недоумение.
— Това е просто бизнес и в него нямаше нищо лично — обясни Рътлидж. Изненадан съм, че те продължават да отделят толкова много време на случая. Ние всъщност не сме ги обвинявали в нищо. Дори президентът поиска разследване. — Защо ли са толкова докачливи? — зададе той въпроса на глас.
— Може би се тревожат, че няма да получат това, което искат от преговорите — предположи Грант.
— Но защо са чак толкова загрижени? — попита Рътлидж.
— Може би техните валутни резерви са по-малко, отколкото показват моите компютърни изчисления — отвърна Грант, свивайки рамене.
— Дори и да е така, те не следват линия, която би помогнала това да се оправи. — Рътлидж плясна ядосано ръце. — Не се държат логично. Е, вярно е, че тази работа със стрелбата сигурно ги е докарала до епилептичен припадък, а може би и президентът Райън се изсили малко с някои неща, които каза. Бога ми, той разсъждава като истински неандерталец по въпроса за абортите. Но това не оправдава нито времето, което отделят, нито разпалеността, с която защитават своята позиция.
— Да не би да ги е страх? — зачуди се Грант.
— Страх от какво?
— Ако техните валутни резерви са много намалели, и то повече, отколкото предполагаме, те може да са много натясно, Клиф. Може би по-натясно, отколкото си мислим.
— Да предположим, че е така, Марк. От какво толкова ще ги е страх?
— От две неща — каза Марк, навеждайки се напред. — Това означава, че нямат пари да купят някои неща или да изплатят вноските за други, които вече са купили. Това ги поставя в неловко положение, а както ти сам каза, те са много горди хора. Няма да си признаят, че са сбъркали, или да покажат слабост.
— Това е факт — съгласи се Рътлидж.
— Гордостта може да вкара хората в голяма беда, Клиф — каза Грант. Той си спомни как една фондация на „Уолстрийт“ загуби 100 милиона долара, защото нейният изпълнителен директор не оттегли едно свое предложение, което беше считал няколко дни преди това за правилно, а продължи да държи на него и тогава, когато стана ясно, че е сгрешил. Защо? Защото не искаше да покаже нерешителност пред останалите на „Уолстрийт“ и вместо това беше готов да заяви пред целия свят, че е задник. Как обаче може да се тълкува подобно нещо във външната политика? Би трябвало да се очаква, че един ръководител на държава е по-умен.