— Работите не вървят добре, приятелю — каза Цзян на Фан.
— Виновен е онзи глупав полицай. Да, американците не трябваше да реагират така остро, но това нямаше да стане, ако не беше този прекалено усърден полицай.
— Президентът Райън… защо ни мрази толкова?
— Цзян, ти на два път заговорничиш срещу руснаците и два пъти плетеш интриги срещу Америка. Защо не допуснеш, че американците може да знаят това? Защо ти се струва невъзможно те да се досещат? Идвало ли ти е наум, че точно затова признаха тайванския режим?
Цзян Хансан поклати глава.
— Не е възможно. За тези неща няма нищо в писмен вид. — Той не каза, че и в двата случая са били взети безупречни мерки за сигурност.
— Когато се казват неща пред хора, които умеят да слушат, те ги запомнят, Цзян. В този свят има много малко тайни. Да запазиш държавна тайна е все едно да се опиташ да скриеш изгрева на слънцето — продължи Фан, казвайки си, че трябва да запомни тази фраза, когато диктува бележките си на Мин.
— Обикновено приказките стигат твърде далеч, до твърде много хора и всеки от тях има уста.
— Тогава какво според теб трябва да направим?
— Американецът иска да започнем разследване на случая. Ами да му го дадем. Фактите, които ще установим, ще бъдат такива, каквито ние ги искаме. Ако се наложи да умре един полицай, има много други, които да го заменят. Нашите търговски отношения с Америка са по-важни от този дребен въпрос, Цзян.
— Не можем да си позволим да се унижаваме пред варварина.
— В този случай няма как да го избегнем. Не можем да си позволим фалшива гордост да изправя страната ни пред риск — въздъхна Фан.
Приятелят му Цзян винаги е бил много горделив. Той наистина имаше способността да вижда надалеч, но беше прекалено егоцентричен и настоятелен в това, което искаше. Това, което си беше поставил като цел, беше трудно изпълнимо. Никога не беше искал самият той да застане най-отгоре и вместо това предпочиташе да бъде човекът, който влияе на онзи на върха, да бъде като онези евнуси, които в продължение на хиляда години са направлявали в двореца разни императори. Фан почти се усмихна, когато му мина мисълта, че никаква власт не си заслужава да станеш евнух, било то при император или другаде. И дори Цзян вероятно не би стигнал дотам. Но да бъдеш силният човек зад кулисите вероятно беше по-трудно, отколкото да стоиш най-отпред… И все пак Фан си спомни, че Цзян беше основната фигура, изиграла роля за избирането на Ху за генерален секретар. В интелектуално отношение Ху беше едно нищожество. Приятен мъж, с царствена осанка, способен да говори добре на обществени места, но без големи собствени идеи…
… и това обясняваше нещата. Цзян беше помогнал на Ху да стане шеф на Политбюро точно защото той беше празна глава, а Цзян щеше да я напълни със собствените си идеи. Разбира се. Трябваше да се сети по-рано. Навсякъде си мислеха, че Ху бе избран, защото се придържа към златната среда във всичко. Той беше готов да се помири с всекиго, беше човек на консенсуса и с това беше известен дори извън КНР. В действителност беше човек без убеждения, готов да приеме тези на някой друг, ако той, в случая Цзян, се сети пръв и реши какъв път трябва да избере Политбюро.
Разбира се, Ху не беше съвсем послушна марионетка. Това беше проблем за всички хора. Колкото и да са полезни за някои неща, за други те имат своите заблуди и държат на тях, а най-глупавите дори имат идеи. Тези идеи рядко биват логични и от тях почти никога няма полза. Ху беше затруднявал Цзян в не един случай и тъй като той беше председател на Политбюро, разполагаше с реална лична власт, но нямаше достатъчно ум, за да я използва правилно. Е, и какво от това? В 60% от времето, а може би и малко повече, той просто беше говорител на Цзян. А Цзян от своя страна до голяма степен можеше да му влияе и да води собствена национална политика. В повечето случаи той правеше това незабелязано, без то да е известно навън от Политбюро и дори не съвсем известно и в самото Политбюро, защото много от разговорите му с Ху бяха насаме и през повечето време Цзян не говореше за тях дори пред Фан. Неговият стар приятел е хамелеон, помисли си Фан, и то не за първи път. Но въпреки че беше готов да се унижава и да не търси подобаваща на влиянието му външна изява, той компенсираше това с пагубна гордост, и което беше по-лошо, не си даваше сметка за тази своя слабост. Казваше си или че изобщо не е допуснал грешка, или че само той знае за нея. Всички хора имат слабости, но най-големите са тези, за които те самите не си дават сметка. Фан погледна часовника и си тръгна. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома в приличен час, след като продиктува бележките си на Мин. Отдавна не се беше прибирал навреме.