— Защо не го харесваш? — попита Фехтовачът.
— Той е празноглавец — отвърна бившият летец-изтребител. — Подводничарите са хора ограничени… Но не мога да отрека, че е доста добър практик. — „Подводната операция, която извърши срещу японците, като използва старите бръмчила, беше доста сполучлива“, припомни си Джексън.
— Някакви конкретни препоръки?
— Рътлидж докладва, че китайските комуняги наистина изглеждат много вкиснати във връзка с Тайван. Ами ако вземат, че направят нещо? Например да нападнат с ракети острова? Бог ми е свидетел, че имат достатъчно ракети за хвърляне, а през цялото време в тайванското пристанище има наши кораби.
— Смяташ ли, че ще са толкова тъпи, за да нападнат град, в чието пристанище има наш кораб? — попита Райън. — Гад, или не, Цзян едва ли ще е толкова глупав, че да започне война с Америка.
— Представи си, че не знаят за наличието на наши кораби там? Ами ако разузнаването им е лошо? Джак, стрелците не винаги получават добри сведения от хората, които би трябвало да им ги дадат. Повярвай ми. Изпитвал съм го на собствения си гръб и раните ми още си личат.
— Корабите могат да се погрижат сами за себе си.
— Не и ако всичките им системи не са включени. Освен това може ли противовъздушната отбрана на корабите да спре балистичните ракети? — изказа гласно опасенията си Роби. — Не съм сигурен. Защо не накараме Тони Бретано да провери как стоят нещата?
— Добре, обади му се. — Райън замълча за момент. — Роби, след няколко минути ще имам посещение. Трябва пак да поговорим за тези неща. С Адлер и Бретано — добави президентът.
— Тони е много вещ по военната техника и управлението й, но му трябва да учи още за оперативната дейност.
— Ами образовай го — нареди му Райън.
— Да, да — вицепрезидентът се отправи към вратата.
Те залепиха обратно кутията към магнитната плочка след по-малко от два часа, като благодариха на Бога — на руснаците това вече им беше позволено, че механизмът не беше електронен. Те бяха по-трудни за отваряне. Проблемът с всички подобни предохранителни мерки беше, че често пъти в тях нещо не проработва както трябва и могат да унищожат онова, което са предназначени да опазят. Така нещата ставаха още по-сложни. В света на шпионажа всичко, което можеше да се развали, неизменно се разваляше и с годините всички шпиони или разузнавачи търсеха начини да опростят операциите. Резултатът беше, че това, което беше подходящо за едни, ставаше и за другите. Когато видиш, че някой следва същите процедури, както и твоите собствени агенти, си наясно, че отсреща имаш колега.
Наблюдението на пейката беше подновено. Разбира се, то никога не беше прекратявано в случай, че Суворов/Конев се появеше неочаквано, докато кутията беше за изследване в лабораторията. Наблюдаващите коли и камиони непрекъснато се сменяха, освен това обектът се следеше и от една сграда, от която пейката се виждаше ясно.
Китаецът също беше наблюдаван много внимателно, но никого не беше забелязал да оставя някакъв знак в тайника. Той можеше да постъпи по по-прост начин, като набере номера на мобифона на Суворов/Конев… Но по-вероятно беше да не го направи, защото китайците предполагаха, че всеки телефонен пост на посолството се подслушва и разговорът ще бъде засечен, а по него можеше да се стигне до собственика. Шпионите трябваше да бъдат много предпазливи, защото тези, които ги преследваха, бяха изобретателни и непредвидими. Това ги правеше едни от най-консервативните хора. Но колкото и трудно да беше следенето им, след като веднъж попаднеха на мушката, те обикновено бяха обречени. Хората от ФСС се надяваха същото да се случи и на Суворов/Конев.
При него това стана след полунощ. Обектът излезе от блока, в който живееше, и в продължение на около 40 минути премина с колата по маршрут, подобен на този от преди два дни. Вероятно се опитваше да разбере дали не е следен, а също и да провери някой предупредителен знак, който хората на ФСС още не бяха забелязали. Но този път вместо да се върне в апартамента си, той спря недалеч от парка, паркира колата на две пресечки от пейката и тръгна пеш по обиколен път, спирайки на два пъти да пали цигара. Така имаше добра възможност да се обърне и да провери дали някой не го следи. Всичко беше като по книга. Не видя никого, въпреки че трима мъже и една жена го следваха. Жената буташе бебешка количка, което й позволяваше често да спира и да оправя одеялото на детето. Мъжете просто си вървяха и не гледаха нито към обекта, нито към някой друг. Поне така изглеждаше.
— Гледайте! — каза един от наблюдаващите.
Този път Суворов/Конев не седна на пейката. Вместо това той стъпи на нея с левия си крак, завърза връзката на обувката си и оправи маншета на панталона си. Взе кутията така майсторски, че никой не можа да види как го направи, но би било твърде голямо съвпадение да си връзва връзките на обувките точно на нея. Освен това един от хората на ФСС скоро щеше да отиде там, за да види дали е заменил кутията с друга. Когато приключи, обектът се върна при колата по друг обиколен път, изпушвайки още две цигари „Марлборо“.