Забавното е, помисли си лейтенант Провалов, колко очевидно е всичко, след като знаеш кого да наблюдаваш. Това, което преди беше напълно неясно, сега се виждаше като рекламно пано.
— Какво ще правим оттук нататък? — попита лейтенантът от милицията своя колега от ФСС.
— Нищо — отвърна той. — Ще чакаме, докато остави ново съобщение под пейката, ще го вземем, ще го дешифрираме и ще разберем какво точно цели. След това ще решаваме.
— А какво ще стане с моето разследване за убийство? — попита Провалов.
— Че какво трябва да става? Сега разследваме шпионаж, другарю лейтенант. Тази задача има предимство.
Това беше вярно, трябваше да признае Олег Григориевич. Убийството на сводник, проститутка и шофьор не беше толкова важно в сравнение с държавната измяна.
Службата му във военноморските сили, изглежда, никога няма да има край, помисли си адмиралът от запаса Джошуа Пейнтър. Това, в края на краищата, не беше чак толкова лошо. Израснал във ферма във Върмонт, той завърши военноморската академия преди повече от четиридесет години, премина през военноморската база Пенсакола, а след това осъществи мечтата на живота си да излита с изтребители от самолетоносачи. Това продължи през следващите двадесет години, беше също и летец-изпитател, командир на ескадрила в самолетоносач, командир на самолетоносач, командващ група кораби и най-накрая главнокомандващ на съюзнически военноморски сили в Атлантика, шеф на атлантическото командване и командващ атлантическия американски военноморски флот — три много отговорни длъжности, които беше съвместявал в продължение на три години преди да се оттегли. Пенсионирането означаваше цивилна работа, платена четири пъти по-високо от предишната, като консултант на адмирали, които наблюдаваше как се издигат и им казваше как би постъпил в даден случай. Всъщност това беше нещо, което би направил безплатно в някой офицерски клуб на всяка военноморска база в Америка, може би срещу една вечеря и няколко бири, както и заради възможността да усети соления морски въздух.
Сега той беше в Пентагона пак на държавна заплата, но този път като цивилен, специален помощник на министъра на отбраната. Тони Бретано е доста способен и блестящ инженер, помисли си Джош Пейнтър. Беше склонен да търси по-скоро математически, отколкото човешки решения на проблемите, и държеше хората си доста изкъсо. Според Пейнтър от Бретано би излязъл доста способен военноморски офицер, особено на ядрена подводница.
Кабинетът му в Пентагона беше по-малък от онзи, който имаше преди десет години като помощник-началник на въздушното осигуряване на военноморски операции. Имаше на разположение собствен секретар — млад, енергичен военноморски офицер. За много хора той беше нещо като пропускателен пункт към министъра на отбраната. Странното беше, че сред тях се оказа и вицепрезидентът.
— На телефона е вицепрезидентът — каза му телефонистката на Белия дом по специалната линия.
— Ами! — отвърна Пейнтър.
— Джош, Роби е.
— Добро утро, сър — отвърна Пейнтър. Това подразни Джексън, който беше служил неведнъж под негово командване, но Джош Пейнтър не беше човек, който можеше да се обърне към един вицепрезидент с малкото му име. — Какво мога да направя за вас?
— Имам въпрос. Президентът и аз обсъждахме нещо тази сутрин и не можах да отговоря на въпроса му. Може ли системата „Егида“ да прехване и да унищожи балистична ракета?
— Не знам, но мисля, че не може. По време на войната в Залива опитахме… А, да, сега си спомних. Решихме, че вероятно ще може да спре ракета „Скъд“, защото скоростта й е сравнително малка, но това е върхът на възможностите й. Проблемът е в софтуера, имам предвид софтуера на противовъздушната ракета.
Тогава и двамата си спомниха, че с ракетите „Пейтриът“ имаха същия проблем.
— Защо питате?
— Президентът се безпокои, ако китайците изстрелят някоя балистична ракета срещу Тайван и там в момента има наш кораб. Все пак би предпочел корабът да може да се защити сам.
— Мога да проверя — обеща Пейнтър. — Да повдигна ли днес въпроса пред Тони?
— Да — каза Котаракът.