— Разбрано, сър. Ще ви се обадя по-късно.
— Благодаря, Джош — отвърна Джексън и затвори.
Пейнтър погледна часовника си. Беше време да влезе. Тръгна по оживения коридор с формата на кръг, след това сви вдясно към кабинета на министъра на отбраната, мина покрай охраната и многобройните секретарки и помощници. Пристигна точно навреме и завари вратата на кабинета отворена.
— Добро утро, Джош — поздрави го Бретано.
— Добро утро, г-н министър.
— Има ли нещо интересно по света днес?
— Току-що дойде едно запитване от Белия дом.
— И какво е то? — попита Гръмотевицата. Пейнтър обясни. — Добър въпрос. И защо е толкова трудно да се отговори?
— Това е нещо, което се питаме от доста време, но всъщност системата „Егида“ е предназначена главно да се справя със заплаха от крилати ракети, а тяхната скорост е около три пъти по-голяма от тази на звука.
— Но радарът на „Егида“ е идеален за подобна заплаха. — Министърът на отбраната беше напълно осведомен как работи радарната компютърна система.
— Да, сър, радарната система е страхотна — съгласи се Пейнтър.
— Тогава приспособяването й за подобна мисия е софтуерен проблем?
— По принцип да. Става въпрос за софтуера в търсещото устройство на ракетата, може би и в софтуера на самия радар. Това не е съвсем по моята част, сър.
— Не е чак толкова трудно да се изготви съответната софтуерна програма, а и няма да е скъпо. Имам един голям специалист в TRW, който е експерт в тази област и до неотдавна се занимаваше с въпросите на стратегическата отбрана на долния етаж. Алън Грегъри е пенсиониран подполковник и има магистърска степен от университета „Стоуни Брук“. Защо не го повикаме и да проверим?
Пейнтър беше изумен, че Бретано, който беше изпълнителен директор на голяма корпорация и беше на път да оглави концерна „Локхийд Мартин“ преди президентът Райън да го спре, се отнасяше с такова пренебрежение към процедурните въпроси.
— Г-н министър, за да направим това, трябва…
— Голяма работа — прекъсна го Гръмотевицата. — Нали имам на разположение малка сума, с която мога да разполагам както намеря добре?
— Така е, г-н министър — потвърди Пейнтър.
— Не забравяй, че продадох всичките си акции на TRW.
— Да, сър.
— Значи не нарушавам никоя от шибаните етични норми?
— Не, сър — съгласи се Пейнтър.
— Добре. Тогава се обади на TRW в Сънивейл, намери Алън Грегъри, мисля, че той сега е там младши вицепрезидент, и му кажи да долети тук веднага и да се занимае с въпроса. Да види как най-лесно системата „Егида“ може да бъде преустроена, за да се справи с ограничено нападение от балистични ракети.
— Сър, това няма да се хареса много на някои компании. — „Включително и на TRW“, помисли си Пейнтър, но не го каза на глас.
— Не съм тук, за да им се подмазвам, адмирале. Казаха ми, че съм назначен да защитавам страната.
— Да, сър.
Не можеше да не го харесва човек, въпреки че той обръщаше толкова внимание на бюрократичните правила, колкото разгневен носорог.
— Нека да разберем дали „Егида“ има технически възможности да се справи с тази конкретна задача.
— Да, сър, да.
— Кога трябва да тръгвам за Капитолийския хълм? — попита министърът на отбраната.
— След около половин час, сър.
Бретано изсумтя. Прахосваше половината от времето си, за да обяснява разни неща в Конгреса, да разговаря с хора, които вече бяха взели някакво решение, но които задаваха въпроси само за да ги показват по кабелната телевизия. За Тони Бретано, който беше инженер, свикнал да командва инженери, това беше идиотски начин да си губи времето. Но го наричаха „служба на обществото“. В малко по-различен контекст можеше да бъде наречено робство, но Райън беше по-зле и от него. Гръмотевицата все пак можеше от време на време да му се оплаче. Освен това и той беше приел тази работа доброволно.
Тези млади офицери от Спецназ бяха доста напористи. Кларк си спомни, че това, което често пъти прави елитните части такива, беше просто да им се каже, че са елитни, и да ги оставиш сами да се грижат за репутацията си. Разбира се, нужни бяха и някои други неща. Специалното на Спецназ беше тяхното предназначение. По принцип те бяха изградени по подобие на специалната британска служба за борба с тероризма. Както често се случва при военните, едно нещо, измислено от дадена страна, се копираше от други. В специалните части на съветската армия ударението се поставяше главно върху добрата физическа подготовка и високата степен на политическа благонадеждност. Кларк никога не можа да разбере точно какъв беше критерият за последното. Тези части се подлагаха на различен режим на обучение, който ги превръщаше в командоси. Те обаче не отговаряха на нужните изисквания за задачите, които имаше да изпълняват, по причини, които бяха очевидни за всички с изключение на политическото ръководство на Съветския съюз. Мнозинството от съветските войници бяха срочнослужещи, които изкарваха в казармата по две години и се завръщаха по домовете си. А един боец в британската служба за борба с тероризма не можеше да бъде включен в нея, докато не изкара поне четири години военна подготовка и не получи нашивки на ефрейтор. Причината беше проста. Бяха нужни повече от две години, за да свикне един войник да изпълнява компетентно задълженията си и да се научи да мисли самостоятелно под обстрел. Това беше друг проблем за съветската система, която не поощряваше самостоятелното мислене под каквато и да било форма, особено пък при срочнослужещите. За компенсация бяха измислени някои по-необикновени оръжия. Едно от тях беше ножът с пружина, който Чавес беше изпробвал по-рано през деня. При натискането на един бутон се изстрелваше острието на боен нож със сравнително добра точност на разстояние 5–6 метра. Но съветският инженер, който беше измислил това изобретение, явно беше гледал много филми, защото само на филмите хората падат, без да гъкнат, и моментално умират от удар с нож в гърдите. За повечето това е твърде болезнено и реагират шумно на болката. Като инструктор във Фермата Кларк винаги предупреждаваше: никога не прерязвайте гърлото на човек с нож. Той започва да се мята и вдига много шум.