За разлика от добрия инженерен замисъл и изпълнението при ножа с пружина, техните заглушители за пистолети бяха пълен боклук. Това бяха просто консервни кутии, напълнени със стоманен памук, които се разваляха след по-малко от десет изстрела, а за изработката на един свестен заглушител на механик от средна класа му бяха необходими около 15 минути. Джон въздъхна. Не можеше да разбере тези хора.
Но самите бойци бяха добри. Беше ги наблюдавал как бягат с втория екип на Динг и никой от руснаците не изостана. Това до известна степен, разбира се, се обясняваше с тяхната гордост, но беше най-вече въпрос на възможности. Стрелбата беше по-малко впечатляваща. Те не бяха толкова добре обучени, колкото момчетата от Хиърфорд, а и въоръжението им не беше на нужното ниво. Техните оръжия, които се предполагаше, че трябва да бъдат безшумни, така трещяха, че Джон и Динг се стряскаха. Въпреки всичко техният ентусиазъм беше впечатляващ. Всички руснаци имаха чин старши лейтенант и всички бяха изкарали курс по парашутизъм. Бяха доста добри в стрелбата с леки оръжия. Руските снайперисти не отстъпваха на Хомър Джонстън и Дитер Вебер за голяма изненада и на двамата. Руските снайперистки карабини бяха малко грубовати, но стреляха добре, поне на разстояние 800 м.
— Има доста да учат, но са момчета с дух, г-н Кларк. За две седмици ще влязат във форма — каза Чавес, поглеждайки скептично към водката. Бяха в руски офицерски клуб, а там от нея имаше много.
— Само две? — попита Джон.
— За две седмици ще научат каквото трябва и ще овладеят новите оръжия. — От „Рейнбоу“ бяха донесли пет пълни комплекта за руската група на Спецназ: автомати MP-10, пистолети „Берета“-45 и най-важното — радиооборудване, което позволяваше на хората от групата да разговарят помежду си дори и под обстрел. Руснаците държаха да запазят дългите си карабини „Драгунов“, което донякъде беше въпрос на гордост за тях, но те можеха да стрелят, което беше достатъчно за мисията. — Останалото е въпрос на практика, Джон, а ние не можем да им я дадем. Най-многото, което можем да направим в случая, е да им покажем една добра система за обучение, а останалото трябва да свършат сами.
— Е, никой не би се наел да твърди, че руснакът не го бива в сражение — каза Кларк и обърна една водка. Работният ден беше приключил и всички останали правеха същото.
— Жалко, че в тяхната страна е такава бъркотия — отбеляза Чавес.
— Те трябва сами да се оправят с нея, Доминго, и ще го направят, ако не им пречим.
„Вероятно“, каза си Джон. Все още му беше трудно да не ги приема като врагове. Беше идвал тук в старите, лоши времена и за кратко беше изпълнявал мисии на няколко пъти в Москва като шпионин-нелегал. Спомняйки си сега, това му се струваше като да тръгне по Пето авеню в Ню Йорк чисто гол с табела на врата, че мрази евреите, чернилките и нюйоркските ченгета. Но вече беше по-възрастен, беше станал дядо и очевидно не беше толкова дързък, както през 70-те-80-те години. Боже, как рискуваше тогава! Сега дори отиде на посещение като гост на председателя на КГБ. (За него то винаги си оставаше КГБ в главната му квартира на площад „Дзержински“ 2.) Какви неща ставаха! Едно време това би прозвучало толкова налудничаво, колкото ако в двора му кацнеше извънземен кораб и го поканеха на разходка до Марс.