В хотелската стая имаше кафеварка и той си свари кафе, откраднато от бюрото на Си Ен Ен в Пекин. Както при много хора, пиенето на кафе му помагаше да мисли.
Добре, каза си той, тялото на италианския кардинал вече го няма. То беше затворено в контейнер и качено на „Боинг“ 747 на „Алиталия“, който сега вероятно беше някъде над Афганистан. Но какво е станало с трупа на китаеца, онзи баптистки проповедник, който беше застрелян в главата? Трупът му все щеше да е някъде, а той има паство. Каза също, че е женен. Значи има жена някъде и тя ще иска да прибере тялото, за да го погребе. Най-малко можеше да се опита да вземе интервю от нея… Щеше да бъде добър повод за Атланта да покажат отново записа с убийството. Беше сигурен, че е в черния списък на пекинските власти, но да вървят на майната си, помисли си Уайз, отпивайки от кафето. И без това не беше много приятно да е тук. Тези хора са заклети расисти. Дори минувачите по улиците се отдръпваха, когато го видеха да минава покрай тях. Никъде другаде не се отнасяха към чернокожите американци като към извънземни, дошли от друга планета. Тук всички изглеждат по един и същ начин, обличат се еднакво, мислят еднакво. По дяволите, тук трябва да дойдат малко чернокожи, за да разнообразят гледката. Трябва да има малко русокоси шведи, а също и италианци, които да отворят свестни ресторанти…
Обаче не беше негова работа да цивилизова света. Той просто трябваше да съобщава на хората какво става в него. На търговските преговори нямаше да се случи нищо, не и днес, помисли си Уайз. Днес той и неговият микробус със сателитната чиния на покрива щяха да се отправят към дома на преподобния Ю Фаан. Уайз действаше, подтикван от инстинктите си, нищо повече. А те рядко го подвеждаха.
Райън имаше пак свободна вечер. Но следващата щеше да бъде различна. Трябваше да произнесе още една проклета реч по въпросите на външната политика. Никой не му казваше защо не можеше да го направи от залата за пресконференции и да приключи с това, а и той не питаше, за да не изглежда (отново) като глупак пред Арни. Речта и темата й нямаше да имат нищо общо с хората, пред които щеше да я произнесе. Не може да няма някакъв по-лесен начин да се каже на света какво мисли той. Този път и Кети трябваше да дойде с него, а тя мразеше още повече тези неща. Те й пречеха да мисли върху проблемите на пациентите си, а тя бдеше над тях като лъв, току-що убил животно за обяд. Кейти често се оплакваше, че тази роля на първа дама й пречи да си гледа работата като хирург. Джак не й вярваше. Повечето жени бяха такива. На Кети просто й трябваше повод, за да се оплаче, а този беше по-подходящ от другите от ежедневието й, като например, че не може от време на време да приготви вечерята сама. Това й липсваше доста повече, отколкото на редица членки на феминисткото движение, които никога не си бяха давали труда да се научат да готвят. Кети в продължение на двадесет години се беше учила на готварско изкуство и когато времето й позволяваше (това се случваше рядко) се промъкваше в огромната кухня на Белия дом, за да обменя идеи и рецепти с главния готвач. В момента обаче се беше сгушила удобно в креслото и четеше картоните на своите пациенти, като отпиваше от време на време по някоя глътка от чашата с вино. Джак гледаше телевизия, но за разнообразие, не под погледа на охраната и прислугата.