— А ти какво мислиш?
— Разтревожен съм, Кет — призна Райън и седна обратно на мястото си.
— От какво?
— От това как ще трябва да реагираме, ако те отново направят някоя глупост. Не можем да ги предупредим, а това означава, че нещата със сигурност ще се влошат, защото тогава ще направят някоя истинска тъпотия само за да ни покажат колко са силни. Държавите действат по този начин. Не можем да разговаряме с тях като с нормални хора. Онези, които вземат решенията там, мислят с…
— Пишките си ли? — помогна му тя и леко се засмя.
— Да — потвърди Джак и кимна с глава. — Много от тях вървят навсякъде подир пишките си. Имаме сведения, че някои чуждестранни ръководители имат такива навици, заради които биха ги изхвърлили от всеки порядъчен публичен дом по света. Те просто искат да покажат пред всички какви мъже са и за да го постигнат, се държат като животни в обор.
— Със секретарките си ли?
— С много от тях — кимна Райън. — Председателят Мао обичаше да чука дванадесетгодишни девственици и да ги сменя като носни кърпички. Предполагам, че на неговата възраст едва ли е можел да направи нещо повече от…
— Тогава не е имало виагра, Джак — напомни му Кети.
— Да не мислиш, че тя ще помогне светът да стане по-цивилизован? — попита той, извръщайки се с усмивка към жена си, която беше лекарка. Не вярваше, че ще стане така.
— Е, може би поне ще предпази много дванадесетгодишни девици.
Джак погледна часовника си. След половин час щеше да си легне. Дотогава можеше да погледа още малко телевизия.
Рътлидж току-що се беше събудил. Под вратата му беше пъхнат плик, който той взе и отвори. Беше официалното комюнике на Министерството на външните работи с инструкциите му за деня, които не се различаваха много от тези, които беше получил предния ден. Не трябваше да прави никакви отстъпки, а те бяха маслото, което можеше да накара преговорите с КНР да потръгнат. Трябва да им дадеш нещо, ако искаш и ти да получиш. На китайците, изглежда, никога не им идваше наум, че понякога трябва да стане обратното. Рътлидж се отправи към банята, като се питаше дали така е било и при преговорите с германските дипломати през май 1939 година. Би ли могъл някой да предотврати онази война? Вероятно не. Някои държавни ръководители бяха прекалено тъпи, за да схванат какво им казват техните дипломати, или пък просто на някои хора войната им харесваше. Е, дори и дипломацията има предел на възможностите си.
След половин час сервираха закуската. През това време Рътлидж беше успял да се изкъпе и да се избръсне до синьо. Всички от екипа му вече бяха в трапезарията и повечето четяха вестници, за да научат какво става вкъщи. Вече знаеха или поне си мислеха, че знаят какво ще стане тук. Едно голямо нищо. Рътлидж беше съгласен с тази оценка. Обаче и той грешеше.
30.
Правата на човека
— Намери ли адреса? — попита Уайз шофьора. Той беше операторът на екипа. Изпълняваше задълженията и на шофьор, защото беше спокоен и като никой друг се измъкваше от уличните задръствания.
— Да, Бари — отвърна шофьорът. Нещо повече, той го беше вкарал в сателитната навигационна система и компютърът щеше да им каже как да стигнат до там. „Някой ден Херц ще завладее света“, помисли си Уайз и леко се усмихна.
— Изглежда, че ще вали — каза си той.
— Може — съгласи се продуцентът.
— Какво мислиш, че може да е станало с жената, която роди бебето? — попита операторът.
— Сигурно си седи вкъщи с детето. Обзалагам се, че тук не държат майките дълго в болницата — каза Уайз — За съжаление, не знаем адреса й. Няма начин да стигнем до нея и детето, а това не е добре — Знаеха фамилията й — Ян. Имаше я в записа, но малките имена на мъжа и жената не си личаха.
— Да, предполагам, че в телефонния указател има много хора с фамилия Ян.
— Сигурно — съгласи се Уайз. Той не знаеше дали изобщо в Пекин има телефонен указател и дали семейство Ян имат телефон. Освен това никой от екипа не можеше да разчита китайските йероглифи. Тези фактори се изправяха пред тях като каменна стена.
— Остават още две пресечки — обади се шофьорът. — Просто тук трябва да свия вляво и…
Първото нещо, което видяха, беше тълпата униформени полицаи, които стояха там като войници на стража. Всъщност те това и правеха. Паркираха микробуса и слязоха. Онези се втренчиха в тях, сякаш бяха слезли от извънземен кораб. Пийт Никълс беше извадил камерата и това не се хареса на местните ченгета, защото всички знаеха какво беше направил екипът на Си Ен Ен в болницата „Лонфу“ и каква беля беше отворил на Китайската народна република. Затова погледите, които хвърляха на телевизионния екип, бяха изпълнени с ненавист. Уайз и хората му не биха могли да пожелаят нещо по-добро за целта си.