Уайз отиде при едно ченге, което, ако се съдеше по униформата му, беше с най-висок чин.
— Добър ден — поздрави любезно той.
Сержантът само кимна с глава. Лицето му остана абсолютно безизразно, като че ли играеше покер, в който залозите бяха твърде скромни.
— Можете ли да ни помогнете? — попита Уайз.
— Да ви помогна за какво? — попита ченгето на развален английски и веднага се ядоса, че беше дал да се разбере, че говори езика. По-добре щеше да е, ако се беше направил, че не разбира, помисли си той.
— Търсим госпожа Ю, съпругата на преподобния Ю, който живееше тук.
— Няма тук — отвърна сержантът и махна с ръка — Няма тук.
— Тогава ще я почакаме — отвърна му Уайз.
— Господин министър — поздрави го Клиф Рътлидж.
Шен пристигна със закъснение, което изненада американската делегация. С това може би искаше да даде на американците да разберат, че за китайците преговорите не са чак толкова важни, или пък се беше забавил, за да получи нови инструкции от Политбюро, а може и сутринта моторът на колата му да беше отказал да запали. Политбюро би искало тези преговори да дадат някакъв резултат. Възможно беше Шен Танг да се беше опитал да им повлияе малко, като им обясни, че колкото и да е несправедлива американската позиция, ще бъде трудно да бъде променена в този кръг от преговорите и затова с оглед на бъдещето ще е по-добре за момента китайците да се нагодят към нея, а да компенсират загубите при следващия кръг от преговори идната година. Вероятно им беше казал, че заради настояването на американците за честна игра преговорите са се проточили повече откогато и да било.
Така би постъпил Рътлидж, ако беше на неговото място, а той знаеше, че Шен не е глупак. Всъщност беше опитен дипломат и можеше бързо да схване дадена ситуация. Трябва да знае — не, поправи се Рътлидж, — би трябвало да знае, или би могъл да знае, че американската позиция е повлияна от настроенията на общественото мнение у дома, а те са против интересите на КНР, защото китайците се бяха изложили пред обществеността. Така че ако беше успял да убеди останалите от Политбюро да се съгласят с него, той щеше за начало да направи някаква дребна отстъпка, която би показала каква насока ще вземат преговорите този ден, а това щеше да даде възможност на Рътлидж да го накара да направи още няколко до закриването на следобедното заседание. Надяваше се на такъв развой, защото така щеше да успее да постигне без повече перипетии онова, което неговата страна искаше, и щеше да затвърди авторитета си в Министерството на външните работи във Вашингтон. Изпи последната глътка чай в чашата си, облегна се на стола и даде знак на Шен да започне сутрешната дискусия.
— За нас е трудно да разберем американската позиция по този и по други въпроси…
— Ох, ох…
— Америка предпочита да пренебрегва по най-различни начини нашия суверенитет. Първо с въпроса за Тайван…
Рътлидж слушаше в слушалките симултанния превод. Значи Шен не беше успял да убеди Политбюро да се съгласи на по-благоразумна позиция. Това означаваше още един загубен ден за преговорите, а можеше — беше възможно, но засега малко вероятно — те напълно да се провалят. Америка нямаше намерение да направи отстъпки на Китай и щеше да бъде принудена да наложи санкции, а това щеше да бъде пагубно и за двете страни и нямаше по никакъв начин да помогне за укрепване на сигурността в света. По неговия часовник тирадата продължи двадесет и седем минути.
— Министре — започна на свой ред Рътлидж, — на мен също ми е трудно да разбера на какво се дължи вашата несговорчивост… — Той отново изложи досегашната позиция на Съединените щати с един лек нюанс, който се състоеше в предупреждението, че ако КНР не отвори пазарите си за американските търговски стоки, правителството на САЩ ще пристъпи към изпълнение на разпоредбите на Закона за търговската реформа…
Рътлидж видя как лицето на Шен почервеня. Защо? Би трябвало да знае правилата на новата игра. Рътлидж беше повтарял тези неща най-малко петдесет пъти през предишните дни. Е, да, никога не беше използвал израза „предупреждаваме ви“, което на дипломатически език означаваше „Дотук, Чарли, да престанем да се будалкаме“, но и от предишните му изявления това личеше достатъчно ясно, а Шен не беше глупак… Или пък беше? Ами ако Клиф Рътлидж беше изтълкувал напълно погрешно досегашния развой на преговорите?