— Здравейте — каза един женски глас.
Уайз рязко се извърна.
— Здравейте. Познаваме ли се?
— Вие сте се срещал за кратко със съпруга ми. Аз съм Ю Чън — каза жената, а Бари Уайз се изправи.
Английският й беше доста добър, вероятно от гледане на много телевизия, която учеше на този език (американската версия) целия свят.
— О! — Уайз примигна няколко пъти. — Госпожо Ю, моля, приемете съболезнованията ми за загубата на мъжа ви. Беше много смел човек.
Тя кимна в знак на благодарност за добрите думи, но те я накараха да се просълзи при спомена за това какъв човек беше Фаан.
— Благодаря — успя да каже Ю Чън, мъчейки се да не се поддава на емоциите, които напираха в нея като води на препълнен язовир.
— Ще има ли погребална церемония за съпруга ви? Ако има, бихме ви помолили да ни разрешите да я снимаме. — Уайз не беше от онази журналистическа школа, която употребяваше изрази като „О, вашият любим е мъртъв“ и „Как се чувствате“. Като репортер беше виждал много повече смърт, отколкото в морската пехота, и навсякъде по света беше едно и също. Тя идваше, яхнала косата си, и винаги отнемаше нещо скъпо на някого. В повечето случаи жертвата й беше не една и празнотата, която оставяше в човешката душа, можеше да се запълни само със сълзи. Този език беше универсален. Хубавото беше, че всички хора по света го разбираха, а лошото — че ако се заговореше на него, опечалените се натъжаваха още повече. Уайз не понасяше сълзите.
— Не знам. Ние се молехме в нашата къща, но полицията не ме пуска да вляза вътре — каза тя.
— Мога ли да помогна? — попита Уайз. — Понякога полицията се вслушва в хора като нас. — Той посочи към полицаите, които бяха на двайсетина метра. После прошепна на Пийт Никълс: — Приготви се.
Американците не можеха да си представят как изглеждаше всичко това в очите на полицаите, но вдовицата Ю се запъти към тях с американския негър до нея, а един бял ги следваше отблизо с камера.
Тя заговори на старшия полицай, а Уайз постави микрофона между двамата. Говореше спокойно и учтиво и искаше разрешение да влезе в дома си. Начинът, по който сержантът от полицията поклати глава, беше напълно красноречив. „Не, не може“, означаваше той.
— Чакайте малко. Госпожо Ю, бихте ли ми превеждали? — Тя кимна — Сержант, вие знаете кой съм и с какво се занимавам, нали? — Полицаят кимна с глава и го изгледа не много дружелюбно. — Защо не позволявате на тази жена да влезе в дома си?
— Имам заповеди — преведе отговора Чън.
— Разбирам — каза Уайз. — А знаете ли, че това няма да е никак добре за вашата страна? Хората по света ще го видят и ще кажат, че не е редно — преведе Ю Чън на сержанта.
— Имам заповеди — повтори той чрез нея и стана ясно, че ако бяха говорили със стена, щяха да постигнат горе-долу същия резултат.
— Може би трябва да се обадите на вашия началник — предложи Уайз и за негова изненада китайското ченге скочи, вдигна портативната радиостанция и се обади в участъка.
— Сега ще дойде моят лейтенант — преведе Ю Чън.
Сержантът явно беше облекчен, че можа да прехвърли отговорността на друг, който беше пряко подчинен на капитана на участъка.
— Добре, хайде да се върнем в микробуса и да почакаме там — предложи Уайз.
След като влязоха, госпожа Ю запали китайска цигара без филтър и се опита да се успокои. Никълс остави камерата и всички се отпуснаха за няколко минути.
— Колко години бяхте женени, госпожо? — попита Уайз при изключена камера.
— Двайсет и четири — отговори тя.
— Имате ли деца?
— Две. Синът ни учи в Америка, в университета в Оклахома за инженер — каза Чън на американците.
— Пийт — прошепна Уайз, — вдигни сателитната чиния и я включи.
— Добре — операторът се наведе, за да мине във вътрешността на микробуса. Там включи системите за връзка.
На покрива на колата чинията се извъртя с 50 градуса по хоризонтала и 60 градуса по вертикала и се насочи към комуникационния сателит, който обикновено използваха в Пекин. Когато се получи сигналът в индикатора, той отново избра шести канал и уведоми Атланта, че започва пряко предаване от Пекин. Продуцентът в централата включи екрана, но не видя нищо. Може би не беше много въодушевен, но знаеше, че обикновено Бари Уайз се докопваше до нещо важно и нямаше да поиска да бъде включен пряко в ефир без основателна причина. Затова продуцентът се облегна удобно във въртящия се стол, отпи от кафето и се обади на дежурния заместник-директор, че започва пряко предаване от Пекин, без да се знае какво ще е то и колко ще продължи. Заместник-директорът също си даваше сметка, че Уайз и екипът му само преди два дни бяха изпратили репортаж, който можеше да спечели награда „Еми“, а и доколкото му беше известно, на преговорите в Пекин за момента не ставаше нищо важно. От Си Ен Ен следяха сателитните комуникации също толкова усърдно, колкото и Националната агенция за сигурност, за да видят какво възнамерява да прави другата страна.