Вен Цзон отслужваше импровизирана литургия, като използваше за това Библията, но четеше на китайски, а хората от Си Ен Ен не разбираха езика. Трийсетината души отгръщаха страниците на библиите си, когато той го правеше, и повтаряха след него думите много старателно, както го правят баптистите. Уайз си каза, че този едър мъжага се превръщаше в новия духовен водач на паството пред очите му. Беше съвсем искрен, а това беше най-важното качество за един проповедник.
Ю Чън се приближи до него и той сложи ръка на рамото й, което не беше характерен жест за китайците. В този миг тя се разплака, но в това нямаше нищо срамно. Това беше жена, живяла двайсет и четири години със съпруга си, а той беше убит по особено жесток начин. След това й бяха нанесли още една обида, изгаряйки тялото му, без да й позволят да види лицето на мъжа си за последен път, отнемайки й възможността да има поне едно малко местенце, в което да зарови праха му и да го посещава.
„Тези хора са варвари“, каза си Уайз, но знаеше, че не може да изрече такова нещо пред камерата, независимо колко го беше яд. В професията си имаше правила и той не ги нарушаваше. Но все пак имаше камера, а тя говореше за нещата дори по-добре от думите.
Без знанието на новинарския екип от Атланта придружаваха картината с коментар от студиото, защото имаха проблем със звуковия сигнал от Пекин. Той отиваше до сателит, оттам до Атланта и обратно до четири други спътника в орбита и така се разпространяваше из цял свят, включително и в Пекин.
Всички членове на китайското Политбюро имаха телевизори в кабинетите си и всички бяха с достъп до Си Ен Ен, която беше за тях основен източник на политическа информация. Предаванията на Си Ен Ен можеха да се следят и в хотелите на града, които бяха пълни с бизнесмени и други посетители, а дори и някои китайски граждани, особено бизнесмени, които действаха във и извън Китай, имаха достъп до нея. Беше им нужно да знаят повече какво става във външния свят.
В кабинета си Фан Ган вдигна очи от бюрото и се загледа в телевизора, който винаги беше включен, когато беше вътре. Взе дистанционното, за да включи звука, и чу да се говори на английски. Долавяше се и някакъв далечен китайски, който той не можеше да разбере. Английският му не беше много добър и повика Мин в кабинета да му превежда.
— Министре, това предаване е оттук, от Пекин — каза тя.
— Виждам! — отвърна троснато той. — Какво говорят?
— А, да. То е във връзка с онзи човек Ю, който беше застрелян от полицията преди два дни… Говорят също за вдовицата му… Това очевидно е някаква погребална церемония… Казват, че тялото на Ю било кремирано и прахът му разпръснат, и неговата вдовица няма какво да погребе, а това още повече засилва мъката й.
— Кой идиот е направил това? — запита се на глас Фан. По природа той не беше много състрадателен, но умните хора не прибягваха до излишни жестокости. — Продължавай, момиче.
— Четат християнската Библия. Не разбирам думите, защото английският говорител ги заглушава. Той повтаря едно и също. Казва… А, да, казва, че се опитват да установят контакт с техния репортер Уайз тук, в Пекин, но имат технически проблеми. Просто повтарят това, което той вече е предал. Церемонията е в памет на Ю, това са негови приятели… не, хора от неговото паство. В момента повтарят какво се е случило в болницата „Лонфу“ и споменават за италианския духовник, чието тяло скоро ще пристигне обратно в Италия.
Фан изръмжа и вдигна телефона, за да се обади на министъра на вътрешните работи.
— Включи си телевизора! — изрева веднага той на колегата си от Политбюро. — Трябва да поемеш контрол над ситуацията, но го направи интелигентно! Това може да бъде пагубно за нас, по-лошо и от случая с онези тъпи студенти на площада „Тянанмън“. — Мин видя как шефът й направи гримаса, оставяйки телефона. — Глупак! — каза той, поклащайки ядосано глава. — Това е всичко засега, Мин — каза й след минута той.
Секретарката му се върна при бюрото си и компютъра, като се питаше какви могат да бъдат последиците от смъртта на Ю. Историята много я натъжи. Без особена причина бяха убити двама души, а нейният министър беше много ядосан и обезпокоен от извършената глупост. Той дори поиска стрелялите полицаи да бъдат наказани, но предложението му не беше прието от страх Да не се навреди на престижа на страната. Мислейки за тези неща, тя сви рамене и се върна отново към работата си.