— Комодор Матюс — прогърмя гласът на Гръмотевицата по вътрешната уредба, — д-р Грегъри е готов да поговори с хората от „Егида“. — Дръж ме в течение, Ал — каза накрая Бретано.
— Непременно.
Преподобният доктор Хошая Джексън сложи най-хубавата си роба от черна коприна — подарък от жените от паството. Трите ленти на ръкавите показваха академичния му ранг. Беше в кабинета на Джери Патерсън, който беше много хубав. Зад бялата дървена врата бяха неговите енориаши — всички добре облечени и доста заможни бели хора, някои от които може би не се чувстваха съвсем удобно при перспективата да им проповядва черен пастор. В края на краищата Исус е бил бял (или евреин, което беше почти същото нещо). Обаче сега положението беше малко по-различно, защото в този ден се бяха събрали да почетат паметта на един човек, когото само Джери Патерсън познаваше — китайски баптист на име Ю Фаан, когото техният пастор наричаше Скип и на чието паство те щедро бяха помагали през годините. Така че за да почетат паметта на един жълт пастор, трябваше да чуят проповедта на един чернокож, а техният пастор пък щеше да чете пасажи от Евангелието в негърска църква. „Това е хубав жест от страна на Джери“, помисли си Хошая Джексън, надявайки се да няма неприятности по този повод с енориашите си. „Оттатък сигурно ще има някои хора, на които фанатизмът няма да им личи под невъзмутимия вид, но душите им ще се измъчват от случващото се“, каза си преподобният Джексън.
Онези времена бяха отминали. Той си ги спомняше по-добре от белите граждани на щата Мисисипи, защото беше от хората, които бяха излезли да протестират по улиците. На няколко пъти бяха го арестували по време на събитията с конференцията на християнското духовенство от южните щати, защото беше агитирал хора от паството си да гласуват. Тогава това беше сериозен проблем за хората с червените вратове. Да се качиш в обществен автобус не беше кой знае какво нарушение на правилата, но гласуването означаваше власт, истинска гражданска власт и възможност да избереш хора, които да създадат закони, еднакви както за черните, така и за белите, а това никак не се харесваше на онези с червените вратове. Обаче времената се бяха променили и сега те приемаха неизбежното, след като нямаше как. Бяха се научили да се примиряват с него, а също и да гласуват за републиканците вместо за демократите. За Хошая Джексън забавното беше, че собственият му син Робърт беше дори повече консерватор от тези добре облечени червени вратове, а той беше стигнал твърде далеч за син на черен проповедник от щата Мисисипи. Време беше. Патерсън, както и Джексън, имаше голямо огледало, окачено на вътрешната страна на вратата, в което да се погледне на излизане. Да, беше готов. Видът му беше тържествен и внушителен, както трябваше да изглежда човек, който говореше с гласа на Бога.
Енориашите вече пееха. Тук имаше хубав орган с мощност 100 конски сили, а не електронен, какъвто беше в неговата църква. Но в пеенето не можеха да се сравняват с неговите хора. Пееха като бели и това не можеше да се избегне. Достатъчно се стараеха, но им липсваше онази силна страст, с която той беше свикнал. Въпреки това би искал да има такъв орган, каза си Хошая.
Амвонът беше на подходящо място и на него имаше бутилка с леденостудена вода, както и микрофон, донесен от екипа на Си Ен Ен, който се беше разположил дискретно в задната част на църквата, за да не пречи. „Нещо твърде необичайно за новинарите“, помисли си преподобният Джексън. Последната му мисъл, преди да започне, беше, че само един друг чернокож е стоял пред този амвон досега и точно той беше направил дърворезбата.
— Добро утро, дами и господа. Аз съм Хошая Джексън. Вероятно всички знаете къде се намира моята църква. Днес съм тук по покана на моя добър приятел и колега, вашия пастор Джери Патерсън.
Днес Джери има едно преимущество пред мен, защото за разлика от мен, а предполагам, че и за разлика от всички присъстващи тук, той познаваше човека, чиято памет сме се събрали да почетем.
За мен Ю Фаан е само едно божие чадо. Преди години Джери и аз си говорихме по един повод за църковните дела. Срещнахме се в параклиса на местна болница. Беше лош ден и за двамата. Бяхме загубили добри хора в този ден, и то по едно и също време, от една и съща болест — рак, затова имахме нужда да поседим в параклиса. Предполагам, че и двамата искахме да зададем на Бога един и същи въпрос, въпроса, който всички искат да зададат: Защо има толкова жестокост по света и защо нашият обичан и милосърден Бог го позволява?