— Добре. Някакви предложения?
— Ще накарам Карл Хитч да им връчи нота. Ще настояваме да се извинят за кашата, която забъркаха.
— Ами ако ни кажат да си я заврем отзад?
— Тогава ще върнем Рътлидж, ще извикаме Хитч за консултации и ще ги оставим малко да поразмислят.
— Относно нотата, Скот.
— Да, господин президент.
— Напишете я на азбестова хартия и я подпишете с кръв — каза рязко Джак.
— Да, сър — отвърна държавният секретар и затвори телефона.
В Москва вече беше много по-късно, когато Павел Ефремов и Олег Провалов влязоха в кабинета на Сергей Головко.
— Съжалявам, че не можах да ви приема по-рано — извини се председателят на СВР на гостите си. — Бяхме заети с някои проблеми… с китайците и стрелбата в Пекин. — Той гледаше на случилото се като всеки друг човек по света.
— Тогава проблемите ви с китайците ще се увеличат с още един, другарю председател.
— Така ли?
Ефремов му подаде дешифровката. Головко я взе и благодари на човека с присъщата си любезност. След това седна в креслото и се зачете. След пет секунди очите му се разшириха.
— Това не е възможно — прошепна той.
— Може би е така, но трудно ще се обясни по друг начин.
— Аз съм бил обектът?
— Така излиза — отвърна Провалов.
— Но защо?
— Това не можем да кажем — отвърна Ефремов, — вероятно никой в Москва не би могъл да знае. Ако заповедта е била дадена чрез китайския разузнавач, тя е дошла от Пекин и човекът, който я е предал, вероятно не знае какви са мотивите за нея. Още повече, че цялата операция е малко трудна за доказване. Ние дори не можем да докажем, че този човек е разузнавач, а не някакъв помощник или стрингер, както казват американците. Всъщност техният човек беше идентифициран за нас от един американец — завърши офицерът от ФСС.
Головко повдигна вежди.
— Как, по дяволите, е станало това?
Провалов обясни.
— Един китайски разузнавач в Москва едва ли би се притеснил от присъствието на някакъв американец, докато руският гражданин за него е потенциален човек на контраразузнаването. Мишка беше там и предложи да помогне, а аз му разреших. Но това ме изправи пред този въпрос.
— И какво обясни на американеца? — попита Головко.
— Да, другарю председател, той знае доста за разследването на убийството, защото аз му се доверих и той ми даде някои полезни съвети. Американецът е добър полицейски следовател и не е глупак. Когато ме пита как върви разследването на случая, какво да му отговоря?
Първоначалният отговор на Головко щеше да бъде съвсем очевиден и машинален. „Няма да отговаряш нищо.“ Но той се въздържа. Ако Провалов не кажеше нищо, тогава американецът трябва да е пълен глупак, за да не види, че го лъжем. А както той каза, американецът не е глупак. От друга страна, имаше ли полза Головко или пък Русия от това Америка да знае, че животът му е в опасност? Отговорът на този въпрос беше труден. Докато размишляваше по него, той реши да повика бодигарда си и позвъни на секретаря.
— Да, другарю председател — каза майор Шелепин, отваряйки вратата.
— Ето ти още едно нещо, за което да се безпокоиш, Анатолий Иванич — каза му Головко.
Още при първото изречение лицето на Шелепин пребледня.
В Америка всичко започна от профсъюзите. Тези работнически обединения, които вече нямаха същата мощ от предишните десетилетия, бяха най-консервативните организации в Америка по простата причина, че загубата на власт ги караше да пазят ревностно тази, която им беше останала. Поради това те се противопоставяха и на най-дребните неща, които можеха да заплашат техните членове.
Китай отдавна беше черна овца за профсъюзното движение, тъй като китайските работници получаваха много по-малко на ден, отколкото американските работници в автомобилната промишленост можеха да изкарат по време на почивката за сутрешното кафе. Това накланяше везните в полза на азиатците, а подобно нещо профсъюзите не можеха да одобрят. Още повече, че държавата, която управляваше тези зле платени работници, не зачиташе човешките права. Това улесняваше профсъюзите в техния протест.
Американските профсъюзи нямаше да бъдат това, което са, ако не бяха организирани. По тази причина всеки член на Конгреса започна да получава телефонни обаждания. На повечето от тях отговаряха служители от администрацията на Конгреса, но обажданията на по-висшите профсъюзни босове стигаха чак до конгресмените, независимо кой към коя партия принадлежеше. В тези обаждания се обръщаше внимание на варварските действия на тази безбожна страна, която между другото се отнасяше зле с работниците си и отнемаше работата на американските работници чрез нечестното си отношение към пазара на труда. Във всяко телефонно обаждане се споменаваше и за положителното за Китай салдо в търговията със САЩ. Всичко това трябваше да подсети конгресмените, че това е една добре организирана телефонна кампания (каквато си беше), ако се бяха сетили да сравнят разговорите (но те не го направиха). По-късно през деня се състояха демонстрации и въпреки че бяха толкова спонтанни, колкото и тези в КНР, те бяха отразени от местните и националните медии, защото бяха събития, подходящи за снимане, а освен това и журналистите членуваха в профсъюз.