След телефонните обаждания и излъчването на демонстрациите по телевизията започнаха да пристигат писма и електронна поща. Всички бяха преброени и категоризирани от служителите в Конгреса.
Някои от тях се обадиха в Белия дом, за да съобщят на президента какво става в Конгреса. Всичките обаждания бяха до кабинета на Арнолд ван Дам, чиито подчинени също внимателно ги брояха, отчитаха излаганата в тях позиция, както и степента на емоционалност, която беше твърде висока.
За капак дойдоха и протестите на различните религиозни общности, като буквално всички се чувстваха обидени от Китай.
Един неочакван, но твърде хитър ход беше направен не чрез телефона, нито чрез писмо до което и да било правителство. Всички китайски индустриалци в Тайван имаха лобита и служби за връзки с обществеността в Америка. Една от тези служби излезе с идея, която бе подета с такава бързина, както барутът в патрона на пушката. До обяд три принтера изкараха етикети със знамето на Република Китай и текст: „Ние сме добрите момчета.“ На следващата сутрин продавачите в цяла Америка ги бяха прикрепили към тайванските стоки. Медиите бяха разбрали за инициативата още преди да бъде осъществена и така помогнаха на индустриалците от Тайван в кампанията им за разграничаване от комунистически Китай още преди да е започнала.
Резултатът от всичко това беше, че американската общественост беше отново запозната с факта, че има два Китая и че само в единия са били убити духовници и са били бити тези, които са се опитали да се помолят за тях на улицата. А другият Китай дори участваше в първенството на Малката лига по бейзбол.
Не се случваше често профсъюзните лидери и духовенството да протестират заедно толкова решително, затова гласът им беше чут. Включиха се и институти за проучване на общественото мнение, които така задаваха въпросите си, че отговорите ставаха очевидни още преди да бъдат дадени.
Проектът за нота пристигна в посолството в Пекин рано сутринта. Когато беше дешифриран от един служител и показан на дежурния дипломат, той реши да събуди веднага посланик Хитч. Половин час по-късно Хитч влезе в кабинета, все още не напълно разсънен и раздразнен, че трябваше да стане два часа преди обичайното си време. Съдържанието на нотата нямаше да подобри настроението му. Веднага се свърза по телефона с Министерството на външните работи.
— Да, точно това искаме да кажеш — уведоми го Скот Адлер по секретния телефон.
— Няма никак да им хареса.
— Няма да се изненадам, Карл.
— Добре. Просто исках да знаеш — каза Хитч на държавния секретар.
— Карл, и ние тук мислим по тези неща, но президентът е много ядосан за…
— Скот, имай предвид, че аз живея тук и знам какво се случи.
— Как смяташ, че ще реагират? — попита Орелът.
— Преди или след като ми откъснат главата? — попита на свой ред Хитч. — Ще ми кажат да си завра тази нота… Е, може би малко по-официално, разбира се.
— Дай им да разберат, че американският народ иска да покажат, че съжаляват и че убийството на дипломати не може да остане безнаказано.
— Добре, Скот, знам как да го направя. Ще ти се обадя по-късно.
— Ще бъда буден — обеща Адлер, мислейки си за дългия работен ден, който му предстоеше.
— Дочуване. — Хитч затвори телефона.
33.
Без заобикалки
— Не можете да разговаряте с нас по този начин — отбеляза Шен Танг.
— Господин министър, моята страна има принципи, които не можем да нарушаваме. Едни от тях са зачитането на човешките права, свободата на събранията, правото на вероизповедание и свободата на словото. Правителството на КНР предпочита да нарушава тези принципи и затова отговорът на Америка е такъв. Всяка друга голяма сила по света признава тези права. Китай също трябва да ги признава.
— Трябва? Казвате ни какво да правим?
— Господин министър, ако Китай иска да бъде член на международната общност, тогава да.
— Америка не може да ни диктува какво да правим. Вие не сте господари на света!