— Нямаме претенции да сме, но можем да избираме между тези страни, с които имаме нормални отношения и които предпочитат да зачитат човешките права като всички останали цивилизовани държави.
— Сега пък ни наричате нецивилизовани. Така ли? — попита Шен.
— Не съм казал това, г-н министър — отвърна Хитч, ядосвайки се, че думата му се беше изплъзнала от езика.
— Америка няма право да налага желанията си нито на нас, нито на която и да било друга страна. Идвате тук и ни диктувате търговски условия, а сега ни казвате каква вътрешна политика да водим, за да ви устройва. Достатъчно! Не сме съгласни с вас. Не сме ваши слуги. Отхвърлям тази нота. — Шен я подхвърли обратно към Хитч, за да подчертае още повече думите си.
— Това ли е вашият отговор? — попита посланикът.
— Това е отговорът на Китайската народна република — отвърна важно Шен.
— Много добре, г-н министър. Благодаря за аудиенцията. — Хитч любезно се поклони и си тръгна. Чудно, помисли си той, как едни нормални, ако не съвсем приятелски отношения могат да се развалят толкова бързо. Само преди шест седмици Шен беше в посолството на работна вечеря, преминала в твърде топла атмосфера. Те вдигнаха най-приятелски тост за страните си. Но както казва Кисинджър: „Страните нямат приятели, а само интереси.“ А КНР току-що се беше подиграла с най-съкровените принципи на Америка и нищо не можеше да се направи. Той отиде при колата, за да се прибере в посолството.
Там го чакаше Клиф Рътлидж. Хитч му даде знак да го последва в кабинета.
— Е?
— Ами, каза ми да си я завра в задника… на дипломатически език — уведоми го Хитч. — Тази сутрин те очаква твърде оживено заседание.
Рътлидж, разбира се, вече беше видял нотата.
— Учудвам се, че Скот е позволил тя да излезе в този вид.
— Доколкото разбирам, нещата у дома са започнали да загрубяват малко. Гледахме предаванията на Си Ен Ен, но може би положението е дори по-лошо, отколкото изглежда.
— Виж какво, не одобрявам нищо от онова, което направиха китайците, но да се вдига толкова много шум за двама застреляни свещеници…
— Единият беше дипломат, Клиф — припомни му Хитч. — Ако стрелят по твоя задник, няма ли да искаш Вашингтон да погледне по-сериозно на това?
Забележката накара Рътлидж гневно да го погледне.
— Това е работа на президента Райън. Той просто не разбира много от дипломация.
— Може би, а може и да не е така. Но той е президент и работата ни е да го представяме, нали?
— Трудно ми е да забравя подобно нещо — отвърна троснато Рътлидж. Никога нямаше да стане заместник-държавен секретар, докато този дивак беше в Белия дом, а той се стремеше към този пост вече петнайсет години. Но нямаше да го получи и ако даваше воля на собствените си чувства, колкото и оправдани да бяха те, да пречат на професионалната му преценка.
— Или ще ни отзоват, или ще ни накарат да си вървим — каза той.
— Вероятно — съгласи се Хитч. — Няма да е лошо да погледам малко бейзбол. Как е отборът на „Сокс“ този сезон?
— Забрави. Още една пропиляна година.
— Съжалявам за това. — Хитч поклати глава и огледа дали на бюрото му няма нови телеграми, но нямаше. Трябваше да уведоми Вашингтон какво е казал китайският министър на външните работи. Скот Адлер вероятно седеше в кабинета си на седмия етаж и чакаше обаждането му.
— Желая ти късмет, Клиф.
— Много ти благодаря — каза Рътлидж на излизане.
Хитч се запита дали да не се обади вкъщи на жена си да започне да събира багажа, но реши първо да звъни във външното министерство.
— И така, какво ще последва? — попита Райън от леглото Адлер. Беше наредил да му се обади веднага, щом получи отговора. Сега като слушаше какво му казва Адлер, той се изненада. И според него текстът на нотата беше малко по-остър, но в дипломатическите отношения очевидно имаше стриктни правила, с които той не беше съвсем наясно. — Добре, Скот, и сега какво?
— Ще изчакаме и ще видим какво ще стане с търговската делегация, но съм готов да се обзаложа, че ще трябва да ги върнем обратно и да извикаме Карл Хитч за консултации.
— Китайците не разбират ли, че тяхната търговия ще загуби от всичко това?
— Те не смятат, че това ще се случи, но ако стане, ще ги накара да се замислят за грешката, която са направили.
— Не бих заложил много на тази карта, Скот.
— Рано или късно здравият разум ще надделее. Бъркането в портфейла обикновено кара хората да се замислят — отвърна държавният секретар.
— Ще го повярвам, когато го видя — отвърна президентът. — Лека нощ, Скот.
— Лека нощ, Джак.
— И какво са отговорили? — попита Кети Райън.