— Никога няма да отстъпим пред американските нападки срещу нашата страна.
— Ние не нападаме вашата страна, Хю.
— Но заплашвате нашата икономика — отвърна той, когато стигнаха до вратата.
— Нищо не заплашваме. Аз ви казвам, че моите съграждани няма да купуват стоки от страна, която извършва варварски действия. Това не е заплаха, а декларация. — Което беше дори по-голяма обида, но Грант не осъзнаваше напълно това.
— Ако Америка ни накаже, ние също ще я накажем. Безсмислено беше да продължава спора. Грант отвори вратата, но се спря и се обърна към дипломата шпионин:
— Хю, онези ви работи не са толкова големи, за да можете да се състезавате с нас по далечно пикаене. — Казвайки това, той влезе вътре.
Половин час по-късно пак излезе. Вътре се размениха остри реплики и всяка от страните видя, че този ден нямаше защо да продължават повече. Грант обаче изпитваше силни подозрения, че когато във Вашингтон разберат как е преминало сутрешното заседание, преговорите щяха да бъдат прекъснати.
В продължение на два дни той щеше за изпитва несгодите от бързата смяна на часовите пояси, но щеше да си бъде пак в кабинета на Петнайсета улица. Изненада се, когато разбра, че с нетърпение очаква този момент.
— Нещо ново от западния Пасифик? — попита Манкузо.
— Те изкараха три подводници в открито море: една клас „Сонг“ и две клас „Кило“, които руснаците им продадоха — отвърна бригадният генерал Лар. — Държим ги под око. „Ла Йола“ и „Хелена“ се намират наблизо, „Тенеси“ ще пристигне към обяд в Пърл Харбър. — Подводницата беше патрулирала в продължение на 50 дни и това беше напълно достатъчно. — Всичките ни надводни кораби са в открито море. Никой от тях няма да бъде в Тайпе през следващите дванайсет дни.
— Значи проститутките на Тайпе ще имат две седмици почивка? — попита с усмивка командващият въоръжените сили в района на Тихия океан.
— И барманите също. Ако вашите войници са като моите, те имат нужда да се поотпуснат — отвърна заместникът по разузнаването и също се усмихна.
— Ех, да можех да бъда пак млад и ерген — въздъхна Бърт. — Има ли нещо друго?
— Китайците извършват обичайните маневри. Някои са и по въздух, и по суша, но това е на север, близо до руската граница.
— Бива ли ги?
Лар сви рамене.
— Достатъчно добри са, за да накарат руснаците да се замислят, сър. Като цяло китайската народноосвободителна армия си е пак същата, каквато я знам, но през последните три-четири години те положиха доста усилия.
— Колко са? — попита Бърт, поглеждайки към картата на стената, която беше по-подходяща за морж, отколкото за войник. Китай беше едно голямо сиво петно отляво на границата.
— Зависи къде се намират. Ако навлязат на север в Русия, ще бъдат като хлебарки в апартамент в нюйоркско гето. Ще ви трябва много от препарата „Райд“, за да се справите с тях.
— А казваш, че в Далечния изток руските войски не са кой знае колко?
Лар кимна:
— Да, адмирале. Ако бях на мястото на Бондаренко, щях да се поизпотя. Това, разбира се, е теоретична заплаха, но дори и такава щеше да ме накара да се будя нощем.
— А какво става със златото и петрола в Източен Сибир?
Лар кимна.
— Това прави заплахата не чак толкова теоретична. Китай е голям вносител на петрол и ще са им нужни много по-големи количества, за да развиват икономиката си така, както планират. Що се отнася до златното находище, през последните 3 000 години всеки би искал да притежава такова нещо. Златото е по-лесно за размяна.
— За размяна?
Това беше нова дума за Манкузо.
— Вашият годежен пръстен може някога да е бил част от короната на фараона Рамзес II — обясни Лар — или от златната верига на врата на Калигула, а може и от императорския скиптър на Наполеон. Вземате го, ковете го с чука и то пак се превръща в суров материал, но в ценен суров материал. Ако руското находище е толкова голямо, колкото твърди нашето разузнаване, ще се продава из целия свят. Всеки ще го използва за най-различни цели — от направата на бижута до електрониката.
— И колко голямо е това находище?
Лар сви рамене.
— Достатъчно да си купите нов тихоокеански флот и да остане още.
Манкузо подсвирна. Това бяха много пари.
Във Вашингтон вече беше късно и Адлер отново беше останал да работи в кабинета си. Постът на държавен секретар му отнемаше много време, а напоследък повече от обикновено. Беше свикнал да работи по четиринайсет часа на ден. В момента четеше получените доклади и чакаше ново съобщение от Пекин. На бюрото му се намираше секретният телефон STU-6. Това беше свръхмодерно кодиращо устройство, монтирано в дигитален телефон, производство на Ай Ти Ти. То беше свързано с комуникационен сателитен канал и въпреки че сигналът му се разнасяше из целия свят от комуникационния сателит на Министерството на отбраната, обикновеният слушател можеше да чуе само шума от статично електричество като шуртене на вода от кран в банята. Имаше произволна 521-битова кодираща система, която най-добрите компютри във Форт Мийд можеха да пробият след няколко дни упорити усилия. Системата беше наистина много сигурна. Сега специалистите се опитваха да направят така, че кодиращата система „Тапданс“ да се свърже със STU, за да стане напълно непробиваема, но проблемът се оказа труден поради технически причини, които никой не беше обяснил на държавния секретар, а и той не държеше много на това. Беше дипломат, а не математик.