— Не можеш да се отнасяш към една велика държава като към някой зъболекар, който иска да стане член на местния клуб, но никой не го харесва.
— Каква е принципната разлика?
— Да не би да си мислиш, че външната политика на Съединените щати трябва да се ръководи само от принципи? — попита Рътлидж, който беше толкова раздразнен, че каза нещо, което не трябваше.
— Клиф, президентът, а и държавният секретар мислят, че трябва.
— Да, обаче ако искаме да имаме търговско споразумение с Китай, трябва да се съобразяваме и с тяхната гледна точка.
— Знаеш ли, Клиф, ако ти беше в Държавния департамент през 1938 година, може би Хитлер щеше да избие евреите, без да се вдига такава врява — подхвърли Грант.
Забележката му постигна желания ефект. Рътлидж се извърна и запротестира:
— Чакай малко…
— Това си е било негов вътрешен проблем, нали така, Клиф? Щом като изповядват друга религия, тогава да ги пратим в газовите камери. На кого му пука?
— Слушай какво, Марк…
— Ти слушай. Една страна трябва да държи на някои принципи, защото ако не го прави, тогава какво ще представлява тя? Та ние сме членове на един клуб. Дори до голяма степен ръководим този клуб. А защо, Клиф? Защото хората знаят, че държим на някои принципи. Не сме безгрешни. Ти го знаеш и аз го знам. Те също го знаят. Но те знаят също какво бихме направили и какво не бихме, така че поне в нашата част от света нещата да имат някакъв смисъл. Тъкмо на това се крепи авторитетът ни, Клиф.
— Значи всичките оръжия, с които разполагаме, и цялата ни търговска мощ не влизат в сметката, така ли? — попита дипломатът.
— А как мислиш, че сме придобили всичко това, Клифи? — използва Марк умалителното име на Рътлидж, за да го подразни. — Ние сме това, което сме, защото хора от всички краища на света дойдоха в Америка, за да работят и да осъществят мечтите си. Трудиха се здраво. Дядо ми е дошъл от Русия, защото не е искал да го мачка царят, и е работил, дал е на децата си образование, а те са образовали своите деца и сега аз съм доста богат, но не съм забравил какво ми каза дядо, когато бях малък. Каза ми, че това е най-доброто място в света за един евреин. А защо, Клиф? Защото покойните бели европейци, които скъсаха с Англия и написаха Конституцията, имаха някои добри виждания и през повечето време държаха на тях. Ние сме такива хора, Клиф. Това означава, че трябва да продължим да бъдем такива, каквито сме, да държим на някои неща и светът да го знае.
— Но имаме и много недостатъци — запротестира Рътлидж.
— Разбира се, че имаме! Не трябва да бъдем изрядни, за да сме най-добрите, но непрекъснато се усъвършенстваме. Когато бил в колежа, баща ми ходил в Мисисипи и на два пъти го ритнали в задника, но знаеш, че тези неща отминаха. А сега дори имаме негър за вицепрезидент. Доколкото чувам, той е доста добър и някой ден може да направи и следващата стъпка. Клиф, как можеш да представляваш Америка пред другите страни, когато не разбираш това!
„Дипломацията е бизнес“, искаше да отговори Рътлидж, „а аз знам как се прави той.“ Но защо да си прави труда да обяснява такива неща на този чифут от Чикаго? Вместо това той спусна облегалката на седалката и се престори, че му се спи.
Грант разбра намека и стана да се разходи по коридора. Сержантите от ВВС, които изпълняваха ролята на стюарди, поднесоха кафе, което беше доста прилично. Озова се в дъното на самолета при репортерите. Изпита чувството, че се намира на вражеска територия, но след като помисли, реши, че е по-добре тук, отколкото при онзи скапан дипломат.
Когато слънцето изгря над Пекин, в Сибир също се беше зазорило, и то дори по-рано.
— Виждам, че инженерите ни са добри — каза Бондаренко, наблюдавайки как булдозерите проправят широк сто метра път през девствените гори от борове и ели. Този път трябваше да стига както до златното находище, така и до петролните полета. А той не беше единственият. Други групи прокарваха още два допълнителни пътя. Над една трета от инженерите в руската армия бяха ангажирани в тези проекти, а това бяха много хора. Тук беше и повече от половината боядисана в маслиненозелено тежка техника на руската армия.
— Това е Проектът на героите — каза полковник Алиев и беше прав.
Идеята за „Проект на героите“ беше възникнала още в Съветския съюз, за да покаже, че обектът е от голямо национално значение и да привлече в него младежи, събуждайки чувството им за патриотизъм. Освен това тук имаше и момичета, а и беше едно ново преживяване. Проектът напредваше по-бързо от другите, защото Москва беше изпратила на него военни, които вече не се безпокояха толкова много от нахлуване на НАТО. Въпреки всичките си недостатъци руската армия все още имаше достъп до много човешки и материални ресурси. А в проекта бяха вложени и доста пари. Заплатите за цивилните бяха много високи. Москва искаше експлоатацията и на двете находища да започне колкото може по-бързо. Работниците в златното находище бяха откарали там с хеликоптери леко оборудване, с което те построиха по-големи площадки за кацане на хеликоптери. Това позволи стоварването на по-тежката техника, с помощта на която беше построена малка груба самолетна писта. Тя от своя страна позволи на руския въздушен флот да докара още по-тежко оборудване и то в момента прокарваше истинска самолетна писта, така че когато разширението на железопътната линия се приближеше достатъчно, щяха да доставят цимент и други материали за изграждане на летище. Строяха се сгради. Сред първите доставки беше оборудването за една дъскорезница, защото едно от нещата, които не беше нужно да се доставя в района, беше дървеният материал. Разчистени бяха големи пространства гора. Дърветата бяха подкастрени, нарязани и почти веднага превърнати в строителен материал. Работниците от дъскорезницата първо си построиха груби къщички, а сега вече се изграждаха административните сгради. До четири месеца се очакваше да бъдат построени общежитията за 1 000 миньори, които вече чакаха на опашка, привлечени от високите заплати за добиването на злато от земята. Руското правителство беше взело решение на тукашните работници да се плаща в златни монети по световните цени, а от подобно нещо малко руснаци биха се отказали. Така че много опитни миньори попълваха молби за работа и чакаха самолетите да ги откарат до новото находище.