— В единайсет часа, сър — отвърна Чарли Малоун.
— Доста тягостна работа, нали?
— Можеше и да е по-лошо. Тук поне не давам нощен наряд като в Омаха.
— Да — съгласи се Джо Хилтън, друг агент от нощната смяна.
— Обзалагам се, че си играл футбол — каза Джак.
Хилтън кимна.
— Бях ляв полузащитник в отбора на държавния университет във Флорида, сър, но не бях толкова добър, че да вляза в професионалната лига.
„Той е едва на 22 години и е само мускули“, помисли си Джак. Младият специален агент Хилтън пращеше от здраве и сила.
— По-добре е да се играе бейзбол. Поучаваш добра заплата, работиш петнайсет години, може би малко повече, и се пенсионираш в добро здраве.
— Да, може би ще направя сина си добър играч — каза Хилтън.
— Той на колко стана? — попита Райън, спомняйки си смътно, че Хилтън скоро беше станал баща. Жена му като че ли работеше в Министерството на правосъдието.
— На три месеца. По цяла нощ спи, господин президент. Благодаря ви, че ме попитахте.
„Бих искал да ми викат Джак. Не съм господ.“ Но това беше все едно някога, когато беше лейтенант Джон П. Райън от ВМС, да нарече командващия го генерал Боби.
— Случи ли се нещо интересно през нощта?
— По Си Ен Ен предадоха отпътуването на нашите дипломати от Пекин, но само показаха как излита самолетът.
— Мисля, че са изпратили телевизионните камери, надявайки се той да гръмне, за да го заснемат — каза Райън, отпивайки от кафето.
Тези млади тайни агенти от службата за охрана вероятно се чувстват малко неловко, когато „босът“, както го наричаха в службата за охрана, разговаря с тях като с най-обикновени хора. Ако е така, майната им, помисли си Джак. Нямаше намерение да се държи като Луи XIV, за да им достави удоволствие. Освен това не беше красавец като например Леонардо ди Каприо, който обаче, според дъщеря му Сали, прилича на котешко дупе.
Точно тогава пристигна един куриер със сутрешната сводка на „Ранно пиле“. Джак си взе един екземпляр и кафето и се върна, за да я прочете. В няколко статии се изказваше съжаление по повод отзоваването на търговската делегация, което може би се дължеше на стаения либерализъм на медиите, поради който те не бяха, не са и вероятно никога нямаше да приемат изцяло един държавник аматьор в Белия дом. Райън знаеше, че помежду си го наричаха и с други имена, някои от които не бяха много любезни, но средният американец, както го уверяваше веднъж седмично Арни ван Дам, все още много го харесваше. Рейтингът му продължаваше да е висок и причината за това, изглежда, беше, че Джак се възприемаше като обикновен човек, извадил късмет. Ако това можеше да се нарече така, помисли си президентът, едва сдържайки се да не изскърца със зъби. Той пак зачете новинарските статии, отправяйки се към трапезарията. Видя, че хората там се бяха разбързали, без съмнение уведомени от охраната, че Фехтовачът е станал и трябва да бъде нахранен — още един пример, че с него се отнасят като към крал. Но той беше гладен, храната си беше храна и затова влезе, взе си от бюфета каквото искаше, включи телевизора, за да разбере какво става по света, и се нахвърли върху яйцата по бенедиктински. Трябваше да ги изгълта бързо, преди Кети да се появи и да му се скара, че холестеролът му ще се повиши. Навсякъде около него в радиус около 60 километра правителствените служители се събуждаха. Обличаха се, качваха се в колите и тръгваха за работа като него, но не при такива удобства.
— Добро утро, татко — поздрави, влизайки Сали, отиде при телевизора и превключи на Ем Ти Ви, без да го попита. Беше изминало доста време от онзи слънчев следобед в Лондон, когато бяха стреляли по него, спомни си Джак. Тогава той беше за нея „татенце“.
В Пекин компютърът на бюрото на Мин се включи на автоматичен режим за точно определения брой минути. Запаметяващото устройство отново заработи и компютърът започна да изпълнява ежедневната си задача. Без да светва екрана, машината прегледа последните вътрешни файлове, събра ги, след това активира вътрешния модем и ги изстреля в Мрежата. Целият процес продължи около 17 секунди, след което компютърът отново задряма. Данните преминаха по кабелите на телефонната мрежа в Пекин, докато стигнаха до конкретния сървър, за който бяха предназначени и който всъщност се намираше в Уискънсин. Там те изчакаха сигнала, след което бяха изтрити от паметта на сървъра и скоро след това отписани, елиминирайки по този начин всякакви следи за съществуването си.
Когато Вашингтон се събуждаше, в Пекин лягаха да спят, а Москва беше с няколко часа по-назад. Земята продължаваше да се върти, без да се интересува какво става през този безкраен денонощен цикъл.