— Как мина? — попита Джордж Уинстън.
— Беше поне интересно — отвърна Грант, който все още не можеше да свикне с чувството, че тялото му не знае къде се намира в момента. Мислех, че първо ще си ида у дома, за да си отспя.
— Райън нареди към китайците да бъде приложен законът за търговската реформа.
— Така ли? Е, това можеше да се очаква.
— Виж това — нареди му министърът на финансите, като му подаде току-що изкарани на принтера няколко листа. „Това“ беше доклад за наличните валутни резерви на Китайската народна република в банките.
— Колко достоверна е тази информация? — попита Телескопът.
Докладът се основаваше на анонимни разузнавателни данни. Служителите в Министерството на финансите редовно следяха международните валутни трансфери, за да могат по този начин ежедневно да са наясно за реалната стойност на долара и на другите разменни валути. Китайският юан също беше включен в изследването и напоследък позициите му се бяха поразклатили.
— Толкова ли са малки? — попита Грант. — Предполагах, че са позакъсали с твърдата валута, но не мислех, че положението може да е толкова лошо…
— Аз също съм изненадан — призна министърът на финансите. — Изглежда, че са купували на международния пазар доста неща, особено реактивни двигатели от Франция. Закъснели са с изплащането на поредната вноска и френската компания е решила да възприеме по-твърда линия спрямо тях. Французите са единствените им доставчици. Не позволихме на компаниите GE, „Прат енд Уитни“ да се състезават за поръчката. Същото направиха и британците с „Ролс Ройс“. Така че французите останаха единственият им източник, което не е твърде лошо за тях. Покачиха цената С петнадесет процента и искат предплата.
— Това ще се отрази зле на юана — прогнозира Грант. — Опитвали са се да прикрият нещата, нали?
— Да, и то доста успешно.
— Затова се запънаха толкова яко на търговските преговори. Знаели са какво ги чака и са искали да сключат изгодно споразумение, за да се измъкнат от затруднението. Но не си изиграха картите много умно. По дяволите, ако имаш проблем като техния, ще трябва да се научиш малко по малко и да пълзиш.
— И аз така си помислих. Защо смяташ, че не го направиха?
— Те са горди, Джордж. Ама много горди. Приличат на някое богато семейство, което е загубило парите си, но не и положението си в обществото. Опитват се да компенсират едното с другото, обаче не се получава. Рано или късно хората откриват, че не си плащаш сметките и тогава целият свят се нахвърля срещу теб. Можеш да поотложиш за малко нещата, но то има смисъл само ако очакваш да ти дойдат пари отнякъде, а ако това не стане, корабът потъва. — Грант прехвърли замислен няколко страници. — Проблемът е, че държавите се управляват от политици, които не разбират нищо от пари и си мислят, че винаги могат да се измъкнат, каквото и да им се случи. Така са свикнали да налагат волята си, че изобщо не им минава през ум вероятността да стане тъкмо обратното. — Едно от нещата, които Грант беше научил от работата си във Вашингтон, беше, че политиката е толкова илюзорно нещо, колкото и филмовият бизнес, което може би обяснява взаимния афинитет на тези две страни. Но дори и в Холивуд трябва да си плащаш сметките и да работиш на печалба. Политиците винаги имат възможност да пуснат в обръщение облигации, за да си оправят сметките, или пък да печатат пари. Никой не очаква от едно правителство да покаже, че е излязло на печалба, а техният съвет на директорите са избирателите — хората, които политиците всъщност ръководят, защото така е редно. Всичко това е твърде налудничаво, но такава е политическата игра.
„Вероятно така са разсъждавали и ръководителите на КНР“, каза си Грант. Но рано или късно реалността надига грозната си глава и когато това стане, цялото време, прахосано, за да се отлага моментът, всъщност те захапва за задника. Това е времето, когато целият свят ти казва: хванах ли те? Тогава няма къде да ходиш. В случая хващането ще означава рухване на китайската икономика и това може да стане буквално за една нощ.
— Джордж, мисля, че Държавният департамент и ЦРУ трябва да видят този доклад, а също и президентът.
— Господи! — Президентът седеше в Овалния кабинет, пушеше една „Вирджиния слимс“ на Елън Съмтър и гледаше телевизия. Този път бе включил канала на кабелната телевизия СИ-СПАН. Конгресмени от Камарата на представителите на САЩ говореха за Китай. Съдържанието на речите не беше много ласкателно, а тонът — решително гневен. Всички се обявяваха в полза на резолюция, осъждаща КНР. По втори канал на СИ-СПАН можеха да се чуят почти същите критики и в Сената. Въпреки че тонът беше с една степен по-мек, за съдържанието на речите не можеше да се каже същото. Профсъюзите се обединиха с църквите, либералите с консерваторите и дори защитниците на свободната търговия — с протекционистите.