— Пат, няма нищо необикновено в това, че се страхуваш. Не забравяй, че Джон Уейн беше само един актьор.
Но работата беше точно в това. За повечето американци актьорът беше еталон за мъжко поведение, а то наблягаше най-вече на юмручното право и в него нямаше място за страх. В действителност нещата изобщо не стояха така.
— Не съм свикнал с такива работи.
Кети Райън го разбираше. Повечето лекари бяха наясно с подобни състояния. Когато беше обикновен очен хирург, преди да се специализира в лазерите, трябваше да се занимава както с пациентите, така и със семействата им. Първите изпитваха болка, но се опитваха да се държат твърдо, а вторите просто се страхуваха. Опитваше се да отстрани проблемите на едните и да разсее страховете на другите. И двете задачи бяха трудни. Едното беше просто умение и професионализъм, а другото, въпреки че за тях беше ужасно преживяване, за Кети Райън си беше просто още едно работно задължение. Тя беше професионалистка. Можеше да се справя с подобни неща. Хирургът обикновено умееше да печели доверието на хората, но дори и това не помагаше в случая. Мадж Норт беше способна лекарка и трябваше да провери какво е истинското положение. Може би един ден тези неща щяха да се лекуват. Генната терапия даваше такива надежди и след десетина години те можеха да се реализират. Но не и днес. Мадж можеше само да установи нещо, което вече беше факт. Тя беше много сръчна и имаше набито око, но останалото си беше божа работа. А Господ вече беше взел решението. Само трябваше да се разбере какво е то.
— Сега ми се пуши една цигара — каза инспекторът и кисело се усмихна.
— Ти пушиш ли?
Той поклати глава.
— Отдавна ги отказах.
— Трябва да кажеш на Джак.
Агентът от ФБР я погледна.
— Не знаех, че пуши.
— Взима ги от секретарката си от време на време, лигльото му с лигльо — каза Кети на агента на ФБР и леко се усмихна. — Мислят, че не знам.
— Това е много толерантно поведение за един доктор.
— Животът му е много напрегнат. Пуши само по две на ден, и то не пред децата. Иначе Андреа ще трябва да го пази да не му издера очите.
— Мисля си — каза О’Дей, като гледаше върховете на каубойските си ботуши, които обичаше да носи под синия си костюм, — ако се окаже, че детето има синдром на Даун, какво трябва да правим?
— Изборът не е лесен.
— По дяволите! Та по закон аз дори нямам избор. В случая просто нямам думата.
— Не, нямаш — отвърна Кети.
Законът беше съвсем стриктен в това отношение. Жената в такъв случай сама трябваше да избере между продължаването на бременността и аборта. Кети беше запозната с възгледите на съпруга си за абортите. Нейните собствени разбирания не съвпадаха напълно с неговите, но и тя не ги одобряваше.
— Пат, защо се тормозиш предварително?
— Не мога да се овладея.
Кети видя, че Пат О’Дей беше прикрит особняк като повечето мъже. Тя го разбираше, защото самата беше такава. Но случаят беше по-особен. Този корав мъж беше много изплашен. Не би трябвало, но за него това беше непознато чувство. Тя знаеше какви са шансовете и че всъщност са добри, но той не беше лекар, а всички мъже, включително и смелчаците, се страхуват от неизвестното. Не за пръв път й се налагаше да успокоява възрастни хора, които искат да им държиш ръката, а този тук беше спасил живота на Кейти.
— Искаш ли да идем до детската градина на центъра?
— Става — съгласи се О’Дей.
Не беше далеч, а целта на Кети беше да му покаже за какво става дума — за появата на един нов живот.
— Хирургът се отправя към детската градина — каза Рой Олтман на охраната.
Кайл Дениъл Райън-Запетайката си играеше с някакви играчки под внимателния поглед на Лъвиците, както Олтман наричаше четирите агентки от службата за охрана, които се грижеха за детето като по-големи сестри. Всичките носеха пистолети и помнеха какво щеше да се случи за малко с Пясъчната кофичка. Тази детска градина се охраняваше по-зорко и от складове с оръжие. Пред занималнята стоеше Трентън Кели, по прякор Чип, единственият мъж от охраната, бивш капитан от морската пехота, който можеше да вземе страха на всеки футболист от професионалната лига само с поглед.
— Здравей, Чип.
— Здрасти, Рой. Какво става?
— Просто отиваме при малкия.
— Коя е онази канара? — попита Кели, като видя О’Дей, но реши, че сигурно е ченге. Обаче левият му палец беше на бутона за тревога, а дясната ръка на милиметри от служебния пистолет.
— От ФБР е. Не е опасен — увери подчинения си Олтман.
Кели отвори вратата.
— За кой отбор е играл? — попита О’Дей Олтман, когато влязоха вътре.