— Още не сме сигурни — каза Цян на колегите си, — но съм сериозно разтревожен.
— Какъв е конкретният проблем днес? — попита Ху Кунпяо.
— В следващите три седмици ни изтичат редица търговски и други договори. При нормални обстоятелства бих очаквал те да бъдат продължени, но нашите представители в Америка се обадиха да ме предупредят, че може да имаме проблем.
— Кои са тези представители — попита Шен Танг.
— Главно адвокати, които сме наели да ни представляват по бизнесделата ни. Почти всички са американски граждани. Те не са глупаци и умният човек би трябвало да се вслушва внимателно в съветите им — каза Цян.
— Адвокатите са проклятието на Америка — подхвърли Цзян Хансан, — както и на всички останали цивилизовани страни. — Той не добави, че в Китай именно те определят законите.
— Може би, Цзян, но ако правиш бизнес с Америка, такива хора са ти необходими и те са полезни, за да ни обяснят какви са условията там. На теб може да ти харесва да застреляш парламентьора, но едва ли ще е много благоразумно.
Фан кимна и се усмихна, като чу това. Той харесваше Цян. Човекът говореше истината, но другите не се вслушваха много в съветите му. Обаче Фан запази мълчание. Той също беше обезпокоен от политическите последствия, причинени от двамата прекалено усърдни полицаи, но вече беше твърде късно да ги наказват. Дори и ако Ху предложеше, Цзян и другите щяха да го разубедят.
Министър Уинстън си беше вкъщи и гледаше филм по видеото. Така беше по-лесно, отколкото да ходи на кино в компанията на четирима агенти от службата за охрана. Жена му плетеше пуловер за ски. Тя приготвяше сама всички важни подаръци за Коледа. Правеше го, докато гледаше телевизия и говореше, а това я успокояваше също толкова, колкото мъжът й се успокояваше, когато се качеше на голямата си яхта.
В гостната Уинстън имаше няколко телефонни поста, същото беше и в другите стаи на къщата в Чевичейз. Но секретният телефон имаше друг звук и той го различаваше от останалите.
— Да?
— Джордж, Марк е.
— Останал си да работиш до късно.
— Не, обаждам се от къщи. Току-що ми позвъниха от Ню Йорк. Може би се започва.
— Какво? — попита Търговецът Телескопа.
— „Бътерфлай“, онази фирма за дамско облекло.
— А, да, знам я — увери Уинстън помощника си. Сигурно беше така. Жена му и дъщеря му много обичаха да пазаруват оттам.
— Прекъсват договорите си с доставчиците си от КНР.
— Каква е сумата?
— Около сто и четиридесет.
Уинстън подсвирна.
— Толкова голяма?
— Толкова — увери го Грант. — А и те ще повлекат крак. Когато утре това се разчуе, много хора ще се замислят. А, и още нещо.
— Да?
— От КНР току-що са прекратили договорите си с „Кетърпилър“ за оборудването, нужно им за проекта „Трите клисури“. Триста милиона долара ще отидат при „Кава“, Япония. Утре новината ще се появи в сутрешния брой на „Уолстрийт джърнъл“.
— Това е наистина хитър ход! — изсумтя Уинстън.
— Опитват се да ни покажат кой държи камшика, Джордж.
— Е, надявам се да им хареса, когато го почувстват върху задниците си — отвърна министърът на финансите, а жена му с укор го погледна.
— Добре. Кога ще се разчуе историята за „Бътерфлай“?
— Късно е за утрешния брой на „Джърнъл“, но Си Ен Ен и Ен Би Си сигурно ще я съобщят.
— А какво ще стане, ако и други модни къщи направят същото?
— Веднага губят един милиард. А нали знаеш приказката, Джордж. Един милиард тук, един милиард там и скоро оставаш без пари.
— Колко време ще мине, докато това се отрази на валутните им постъпления?
— След двайсет дни ще започнат да го усещат. След четирийсет ще са затънали до уши, а след шейсет ще са фалирали. Никога не съм виждал да фалира цяла страна. Джордж, те внасят също храни, главно пшеница от Канада и Австралия. Това наистина може да им се отрази зле.
— Разбрах те. До утре.
— Добре. — Телефонът замря.
Уинстън вдигна дистанционното на видеото, но след това му мина друга мисъл. Взе един миниатюрен касетофон, който използваше, за да си запомня някои неща: „Да се разбере колко от военните поръчки на КНР са изпълнени финансово, особено тези с Израел.“ Той натисна стопа, облегна се назад и взе дистанционното на видеото, за да си догледа филма. Скоро обаче разбра, че не може да се съсредоточи. Ставаше нещо голямо, а опитът му в световната търговия му подсказваше, че нещата излизат от неговия контрол. Това не се случваше често на Джордж Уинстън и беше достатъчно, за да му попречи да се посмее на „Мъжете в черно“.