— Не бих искал този да е от другата страна на фронтовата линия — каза полковник Алиев, когато се качиха в хеликоптера.
— Имаме ли снайперистка школа в командването?
— Да, генерале, но тя не действа.
Генадий се извърна.
— Тогава задействай я, Андрюшка! Ще докараме Гогол да учи момчетата как се прави това. Той е безценен за тази работа. Хора като него са душата на една армия. Нашата задача е да командваме войниците си, да им кажем къде да вървят и какво да правят, но това са хората, които се сражават и убиват и наша задача е да ги подготвим добре. Когато човек е твърде стар, можем да го използваме да учи новите момчета, да ги запознаем с един герой, когото да могат да докоснат и с когото могат да разговарят. Как не сме се сетили за това, Андрей! — Генералът поклати глава, а хеликоптерът се издигна.
Грегъри се беше върнал в хотелската си стая с триста страници техническа информация, която четеше, докато отпиваше от диетичната си кола и довършваше порция пържени картофи. Нещо в цялото уравнение не беше наред, но той още не можеше да разбере какво. Военноморските сили бяха правили изпитания със стандартните си противовъздушни ракети с далечен обсег против всякакви заплахи, главно по компютърен път, но и срещу истински цели в атола Куаджалейн. Резултатите бяха добри, но никога не бяха извършвани цялостни изпитания срещу истински междуконтинентални балистични ракети. Техният брой не беше много голям, за да ги хабят напразно. Като мишени се използваха главно старите междуконтинентални балистични ракети „Минитмън“-2, отдавна излезли от въоръжение. Те се изстрелваха от силози във военновъздушната база Ванденберг в Калифорния, но вече нямаше много от тях. Русия и Америка бяха извадили от въоръжение почти всички свои балистични ракети главно като предохранителна мярка след терористичната операция в Денвър и ужасните последици, които едва бяха избегнати. Преговорите за съкращаване на междуконтиненталните балистични ракети практически до нула — последните бройки от тях бяха унищожени пред очите на обществеността малко преди японците да предприемат вероломното си нападение срещу Тихоокеанския флот — приключиха толкова бързо, че оставиха много второстепенни въпроси неразрешени. Едва по-късно беше решено „пощадените“ ракети, които някак не бяха влезли в сметката, да бъдат запазени, за да се използват за изпитания на противоракетната отбрана. Всеки месец един руски офицер проверяваше американските във Ванденберг, а американски представител — руските в околностите на Плесецк. Изпитанията на противоракетната отбрана също бяха под наблюдение, но сега подобни усилия бяха по-скоро теоретична възможност, отколкото да се извършват на практика. Русия и Америка бяха запазили значителен брой ядрени бойни глави, които лесно можеха да се монтират на крилати ракети. И двете страни имаха в изобилие от тях, а никоя не беше в състояние да попречи на това. Сега щяха да бъдат необходими пет часа вместо тридесет и четири минути за достигане на набелязаните обекти, но въпреки това те пак щяха да бъдат унищожени.
Противоракетната отбрана бе сведена до противодействие срещу тактическите ракети като вездесъщите „Скъд“, за които без съмнение руснаците съжаляваха, че изобщо бяха ги произвели. Те продаваха повечето от тях на разни немощни държавици, които не можеха да си позволят да окомплектоват както трябва дори една мотострелкова дивизия, но които умираха да се перчат по разни паради с тези усъвършенствани балистични кюнци от клас V-2, защото страшно впечатляваха публиката с внушителния си вид. Обаче новите усъвършенствани противовъздушни ракети „Пейтриът“ и техните руски съответствия САМ до голяма степен елиминираха тази заплаха, а ракетната система на военноморските сили „Егида“ беше изпробвана срещу тях с доста добър успех. Както ракетите „Пейтриът“, така и ракетите „Стандарт“-2 бяха оръжие за отбрана срещу насочена срещу тях конкретна цел и можеха да покриват много тесен участък, около двадесет квадратни мили важна военноморска зона.
В крайна сметка проблемът с тяхното енергийно захранване, предизвикан от свободните електрони на техните лазери, така и не можа да бъде решен. Тези ракети биха могли да защитават цели крайбрежия само ако… само ако леля ми имаше тестиси, а тогава щеше да ми е чичо, помисли си Грегъри. По едно време се заговори за създаване на химически лазер, който да бъде качен на пригоден за целта „Боинг“ 747. Той със сигурност можеше да унищожи балистична ракета в началната фаза на изстрелването й, но за да стане това, самолетът трябваше да се намира сравнително близо до мястото на изстрелването, така че това беше още един вариант на тактическа противовъздушна отбрана с недостатъчно стратегическо приложение.