Системата „Егида“ имаше реални възможности. Нейният радар беше много усъвършенстван и въпреки че компютърът, който използваше за съхраняване на информацията, беше модел още от 1975 година — сега един „Епъл Макинтош“ имаше многократно по-големи възможности по всички показатели, — прехващането на балистична бойна глава не беше толкова въпрос на бърза компютърна реакция, колкото проблем с кинетичната енергия. Просто ракетата убиец трябваше да бъде на подходящото място в подходящото време. Дори и това не беше кой знае какво постижение на инженерната мисъл. Основната работа в тази насока беше свършена още през 1959 година с ракетата „Зевс“, която беше един своеобразен спартанец и беше показала големи възможности, преди да бъде изхвърлена на боклука от Договора за противоракетна отбрана със Съветския съюз от 1972 година, който по-късно също бе изоставен, както и системата „Сейфгард“, работата по която беше прекъсната по средата. Същината на проблема беше, че технологията на балистичните ракети с касетъчен заряд беше направила невалидна цялата концепция за противоракетната отбрана. Трябва да унищожиш междуконтиненталната балистична ракета в началната й фаза, за да си сигурен, че си елиминирал всичките й бойни глави наведнъж и да го направиш над територията на врага, защото ако алармената му система не е усъвършенствана, ще се пържи на собствения си огън. Методът за това беше разработен в системата „Брилянт пебълс“ („Умни камъчета“), дело на националната лаборатория „Лоурънс-Ливърмор“. И въпреки че тя не премина през пълни изпитания, технологията й беше доста ефикасна. Ако една кибритена клечка, движеща се със скорост 30 000 км/ч, те удари, работата ти е спукана. Но това никога не стана. Инициативата за финансиране и разработване на такава система беше погребана с премахването на всички балистични ракети. В известна степен това беше жалко, помисли си Грегъри. Подобна система наистина щеше да бъде голямо инженерно постижение. Но днес тя би имала малко практическо приложение. КНР беше запазила своите балистични ракети със земно базиране, но те бяха само десетина на брой, количество, нищожно в сравнение с хиляда и петстотинте такива ракети на Съветския съюз, които някога бяха насочени срещу Америка. Китайците имаха и подводница с балистични ракети, но Грегъри предположи, че Тихоокеанското военно командване можеше да се справи с нея, ако се наложеше. Дори и да беше в някое пристанище, една умна бомба от един тон можеше да я извади от строя, а военноморският флот имаше много такива.
„Така че“, каза си той, „ако предположим, че КНР наистина се вкисне много заради Тайван, а предположим също, че флотът има кръстосвач със система «Егида» в пристанището на Тайпе и неговите моряци са се запили и са тръгнали по курви в града, а онези в Пекин решат, че моментът е удобен, за да натиснат копчето на една междуконтинентална балистична ракета, как ВМС могат да предпазят крайцера си да не се превърне във въглен, да не говорим пък как биха могли да попречат на унищожаването на Тайпе…?“
Противовъздушните ракети SM-2 с далечен обсег имаха всички предпоставки да се справят с такава заплаха. Ако ракетата е насочена към мястото, където се намира крайцерът, засичането й нямаше да е проблем. Просто трябва да насочиш ракетата прехващач в същата посока, защото по същество мястото на влизането на бойната глава в атмосферата не се променяше и трябва да насочиш своя SAM точно там — мястото X, където се очаква балистичната ракета да се появи във времето Y. Компютърът на „Егида“ можеше да предвиди това време и място и това не беше като да уцелиш куршум с куршум. Бойната глава на балистичната ракета е дълга най-малко метър, а зоната на поразяващото действие на бойната глава на противовъздушната ракета ще бъде колко? Три метра? Пет? Може би дори осем или десет метра? Да кажем осем, помисли си Грегъри. Имаха ли SM-2 такава точност? В абсолютни условия отговорът вероятно е „Да“. Ракетата разполагаше с разнообразни възможности за контрол на полета, за да хване на мушката един изтребител — задача, за която всъщност беше предназначена. Тези възможности вземаха под внимание маневрирането на самолета (летците щяха да направят всичко, което е по силите им, за да я избегнат), така че 8-метровата зона на поражение би могла да бъде създадена, за да се прехване бойната глава на една балистична ракета.
Проблемът беше в скоростта. Грегъри отвори нова бутилка с диетична кола от малкото барче в стаята и пак седна на леглото, за да помисли какви трудности може да има тук. На 30 000 м височина главата на балистичната ракета ще се движи със скорост около 32 000 км/ч, или около 10 000 м/сек, осем пъти по-бързо от скоростта на куршума. Това е страхотна скорост. Тя е приблизително същата, каквато има детонацията на силен експлозив. Бойната глава на балистичната ракета може да мине непосредствено до един тон тринитротолуол в момента на избухването му и експлозията да не я засегне. Толкова бързо се движи тя.