— Но тези хора трябва да купуват дрехи отнякъде — каза Фан.
— Така е. Ще се обърнат към Тайланд, Сингапур и Тайван.
— Възможно ли е това?
Шен тъжно закима бързо с глава.
— Много е възможно. Някои мои източници ми казаха, че те установяват енергично контакти с нашите бивши партньори, за да запълнят празнината. Тайванското правителство е започнало агресивна кампания, имаща за цел да се разграничи от нас, и изглежда, че за момента тя е твърде успешна.
Индустриалецът поклати глава. Не беше докоснал чая, а очите му бяха като две рани в каменна глава.
— Америка е най-големият пазар за такива стоки и както изглежда, скоро той ще бъде затворен за нас. След него е Италия, а и тя затръшна вратата си. Париж, Лондон и такива авангардни пазари като Дания и Виена дори не вдигат телефона, когато им се обаждаме. Наредил съм на представителите ни да установят контакти с всички потенциални клиенти и всички твърдят същото: Никой не иска да прави бизнес с Китай. Само Америка може да ни спаси, но тя няма да го направи.
— Какво ще ти струва това?
— Както ти казах, само от „Бътерфлай“ ще загубя сто и четиридесет милиона долара и още толкова от бизнеса ми с други американски и европейски клиенти.
За Фан не беше нужно да пресмята дълго, за да изчисли каква сума от тези пари щеше да вземе китайската държава.
— А колегите ти?
— Разговарях с няколко. И те са в същото положение. Моментът е изключително неподходящ. Всичките ни договори изтичат по едно и също време. Тук става въпрос за милиарди долара. Милиарди — повтори той.
Фан запали цигара.
— Разбирам — каза той. — Какво може да оправи нещата?
— Нещо, което да задоволи американците, не само тяхното правителство, но и гражданите им.
— Толкова ли е важно? — попита уморено Фан. Беше слушал подобни глупости много пъти и от много хора.
— Фан, в Америка хората могат да купуват дрехите си от най-различни производители и от най-различни пазари. Хората избират между тези, които се справят успешно, и онези, които се провалят. Производството на дамски облекла е много несигурно нещо. Не е нужно много, за да се провали една фирма. Затова хората от бранша не са склонни да се излагат на ненужни рискове. Днес да се прави бизнес с Китайската народна република за тях е ненужен риск.
Фан дръпна от цигарата и се замисли върху казаното. Всъщност всичко това му беше известно, но беше теоретична възможност и затова не се беше замислял много върху нея. Америка беше друга страна и си имаше свои правила. А тъй като Китай имаше нужда от парите й, трябваше да се съобразява с тези правила. Това не беше политика, а реалност.
— И какво искаш да направя?
— Моля те, кажи на твоите колеги министри, че това би означавало финансов крах за нас. За моето производство това ще е сигурно, а ние сме важен източник на доходи за страната. Ако искате да използвате тези пари за покупка на други неща, тогава трябва да обърнете внимание на това, от което се нуждаем, за да ги имате. — Шен не посмя да каже, че благодарение на него и неговите колеги индустриалци става възможно изпълнението на икономическата програма на Политбюро и затова то трябва да се вслушва от време на време в съветите им. Но Фан знаеше какъв ще бъде отговорът на Политбюро. Конят може и да тегли каруцата, но не той определя накъде да върви тя.
Това беше политическата реалност в Китайската народна република. Фан знаеше, че Шен беше пътувал из много страни и беше натрупал доста пари от онова, което КНР му позволяваше да задържи за себе си. По-важното беше, че той имаше способности и опит, за да успее навсякъде, където би отишъл да живее. Фан знаеше също, че Шен можеше да се качи на самолета, да отиде в Тайван и да получи там заеми за построяване на фабрика, където щеше да наеме други работници, които също говореха китайски. Пак щеше да направи пари, а там можеше да има и политическо влияние. Освен това Фан знаеше, че и Шен го знае. Щеше ли да постъпи по този начин? Вероятно не. Той беше китаец, гражданин на континентален Китай. Това беше неговата страна и той нямаше желание да я напусне, иначе сега нямаше да бъде тук, за да се моли на един министър. Вероятно Цян Кун също щеше да се вслуша в молбите му. Шен беше патриот, но не беше комунист. Какво странно съчетание…
Фан се изправи. Разговорът беше продължил прекалено дълго.
— Ще направя каквото ме помоли, приятелю — каза той на посетителя си. — И ще ти кажа какво е станало.
— Благодаря, другарю министър. — Шен се поклони и си тръгна. Настроението му не се беше подобрило, но все пак поне някой го беше изслушал. Членовете на Политбюро не обичаха много да изслушват хората.