Фан се облегна в стола си и запали нова цигара, след което посегна към чашата с чая. Замисли се за минута и после извика:
— Мин!
Тя се появи след седем секунди.
— Да, другарю министър?
— Какви статии си ми подготвила за днес? — попита той. Секретарката излезе и се върна след няколко секунди с листовете в ръка.
— Заповядайте, другарю министър, току-що ги принтирах. Тази може би особено ще ви заинтересува.
„Тази“ беше голям материал в „Уолстрийт джърнъл“, озаглавен „Голяма промяна в бизнеса с Китай?“. Въпросителният знак беше напълно реторичен и това си личеше още от първото изречение. Шен беше прав. Фан трябваше да поговори с останалите от Политбюро.
Втората главна задача от сутрешната програма на Бондаренко беше да наблюдава танкови стрелби. Хората му имаха на въоръжение най-новия вариант на бойния танк Т-80 УМ. Това не беше най-новият танк Т-99, чието производство току-що беше започнало. Обаче танкът Т-80 УМ имаше доста добра система за контрол на огъня, която беше сравнително нова. Мишените бяха съвсем прости — големи бели картонени пана с изрисуван на тях танк в реални размери, които бяха закрепени на поставки. Много от стрелците не бяха стреляли с боен снаряд още от завършването на школата, но за голямо неудоволствие на генерала такава беше реалността с подготовката на руската армия.
После се ядоса още повече. Наблюдаваше как един танк стреляше по мишена от разстояние хиляда метра. Оттам би трябвало да я порази без проблеми, но той видя как не можа да я улучи нито с първия, нито със следващите два изстрела. Нито един не достигна мишената. Едва четвъртият отбеляза попадение в кулата на танка. След този подвиг танкът се придвижи срещу друга мишена на разстояние хиляда и двеста метра и на два пъти пропусна, преди да я порази точно в центъра.
— Не е лошо — каза стоящият до него Алиев.
— С изключение на това, че още преди деветдесет секунди екипажът му щеше да е мъртъв — процеди през зъби Бондаренко и добави една много мръсна псувня. — Виждал ли какво става, когато танк се взриви от пряко попадение? Екипажът става на луканки! Много скъпи луканки.
— За първи път стрелят на учение с истински снаряди — уведоми го Алиев, надявайки се това да поуспокои шефа му. Имаме ограничения в използването на учебните снаряди, а с тях не се стреля точно.
— С какво количество бойни снаряди разполагаме?
Алиев се усмихна.
— С милиони. — Складовете бяха пълни с тях. Бяха произведени още през седемдесетте години.
— Ами използвайте ги — нареди генералът.
— На Москва това няма да се хареса — предупреди полковникът. Бойните снаряди бяха по-скъпи.
— Не съм тук, за да й се харесвам, Андрей Петрович. Изпратен съм да я защитавам. — Някой ден щеше да се срещне с глупака, който беше заменил пълнача на оръдието със специален механизъм. Той беше по-бавен от войника, а и екипажът оставаше с човек по-малко, който би могъл да помага при отстраняването на повреди. На инженерите не им ли идваше наум, че танкът трябва да участва в сражения? Не, този танк беше конструиран от някаква комисия, както и повечето съветски оръжия, а това може би обясняваше защо много от тях не действаха както трябва, или което беше не по-малко лошо, не можеха да защитят тези, които ги използваха. Като например идеята да се сложи резервоарът за бензина вътре в бронетранспортьорите. Можеше ли някой от екипажа да излезе навън жив, за да продължи да се сражава пеш? Уязвимостта на резервоарите беше първото нещо, което афганистанците бяха разбрали за съветските бронетранспортьори. Колко много руски момчета бяха изгорели в тях! Е, сега страната е друга, а Русия има способни инженери. Може би след няколко години ще започнем да произвеждаме оръжия, достойни за войниците, които ги използват, помисли си Бондаренко.
— Андрей, има ли нещо от това, с което разполагаме, което да работи?
— Нали за това правим тези учения, другарю генерал. — Бондаренко се ползваше с авторитета на находчив офицер, който търсеше решения, вместо да си създава проблеми. Неговият заместник по оперативната част си помисли, че Генадий Йосифович е паднал духом от множеството трудности, които трябваше да преодолява. Още не му казваше, че колкото и голям да е даден проблем, той се състои от множество по-малки, които трябва да се решават един по един. Както например стрелбата на танковете. Днес тя не беше на нужната висота. Но след седмица щеше да стане по-добра, особено ако позволяха на войниците да използват истински муниции вместо учебни. Истинските „куршуми“, както ги наричаха войниците, те карат да се чувстваш като мъж, а не като ученик. Имаше да се кажат още много неща по този въпрос, а много от нещата, които новият му началник вършеше, бяха напълно разумни. След две седмици щеше да има нови танкови стрелби и тогава попаденията щяха да бъдат повече от пропуските.