— Съгласен съм с теб, млади приятелю, но по-важно е как ще представиш идеите си — предупреди Фан кандидат-члена на Политбюро, който нямаше право на глас. „Ако ги представиш глупаво, ще се озовеш в някоя кооперативна фирма и ще броиш чувалите с ориз.“
Беше стар, за да ходи бос из оризищата като наказание за идеологическа измяна.
— Ще ме подкрепиш ли? — попита Цян.
— Ще се опитам — отвърна с половин уста Фан. В същия ден той трябваше да се застъпи и за проблема на Шен Хъпин, а това нямаше да бъде лесно.
Преброиха парите, които министерството на Цян трябваше да преведе. Китайците имаха договори, за които трябваше да се плаща. Доставката на танкера беше поръчана отдавна, защото това се правеше предварително, и сега той се приближаваше към иранското крайбрежие, за да товари. За по-малко от ден щеше да качи 456 000 тона суров петрол и да се отправи обратно през Персийския залив, след това щеше да се насочи на югоизток, за да заобиколи Индия, щеше да мине транзит през много натоварения Малакски пролив, покрай Сингапур, а след това щеше да вземе курс на север към огромната новопостроена рафинерия в Шанхай, където да разтовари за 30–40 часа. После пак щеше да се отправи по обратния път към Залива за нов товар и така до безкрай.
Само че този процес не беше съвсем безкраен. Щеше да приключи, когато парите свършеха, защото на моряците трябваше да се плаща, дълговете към танкера да се обслужват, а най-вече защото петролът се купуваше с пари. Танкерът не беше само един. Имаше няколко такива, наети от Китай. Сателитът, който наблюдаваше само тази част от световната търговия с петрол, ги виждаше отдалеч като леки коли по магистрала, които непрекъснато сновяха насам-натам между две точки. Като колите те не посещаваха само тези две места. Имаше и други пристанища, където товареха петрол, а в други — разтоварваха. За екипажите на танкерите местата за товарене и разтоварване нямаха голямо значение, защото повечето време прекарваха в морето, а то винаги си оставаше едно и също. Нямаше значение и за собствениците на танкерите, нито за посредниците за наемането им. За тях важното беше да си получат парите за свършената работа.
За наемането на този танкер парите бяха преведени по банков път от една сметка в друга, а екипажът само наблюдаваше товарния процес на таблото с уредите. Самият петрол в тръбите не се виждаше. Част от екипажа беше на брега, за да види оттам танкера си, да си купи някои книги и списания за четене от корабния агент, както и видеокасети с филми, храна, пиене и разни други неща, нужни за дългото пътуване. Някои моряци търсеха и женски ласки, но в Иран тези неща не ставаха много лесно. Никой от екипажа не знаеше, нито пък се замисляше много кой плаща за всичко това. Неговата работа беше да обслужва ефикасно и безопасно кораба. Много от командващите офицери бяха тук с жените си, за които пътуването беше една дълга, но отегчителна разходка. Всеки модерен танкер имаше плувен басейн и плаж на палубата плюс сателитна телевизия за новини и забавления. Никой от тях всъщност не се интересуваше много в каква посока се отправяше корабът, защото за жените пазаруването си е навсякъде едно и също и всяко ново пристанище си имаше своите привлекателни страни.
Танкерът „Световен прогрес“ беше нает в Лондон и трябваше да направи още пет курса до Шанхай, докато изпълни цялата поръчка. Плащането обаче ставаше за всеки отделен рейс и парите за него се превеждаха седем дни предварително. Собствениците и екипажът не се безпокояха много за тези неща. Нали в крайна сметка имаха работа с държави, за които се предполагаше, че имат добри кредитни линии. След време товаренето завърши. Компютризираната система показа на първия помощник, че товаренето е приключило нормално и той уведоми за това капитана, който от своя страна нареди на главния инженер да включи двигателите. Дизеловите двигатели улесняваха нещата и след по-малко от пет минути машинното отделение имаше готовност да излезе в открито море. Двайсет минути след това мощните пристанищни влекачи изтеглиха кораба от товарния кей. Тази маневра беше най-деликатната за екипажа, защото само в пристанището имаше риск от сблъсък и реална опасност от сериозни повреди. След два часа танкерът вече беше на собствен ход, насочвайки се към Бандар Абас и след това към открито море.
— Да, Цян — каза уморено Ху, — продължавай.
— Другари, на последната ни среща ви предупредих за един важен потенциален проблем. Сега той вече стои пред нас и става все по-голям.