— Изпитваме недостиг от пари ли, Цян? — попита Цзян Хансан, едва прикривайки усмивката си.
Отговорът само го развесели още повече.
— Да, Цзян, изпитваме.
— Как може една страна да остане без пари? — попита влиятелният член на Политбюро.
— По същия начин, както и един работник във фабрика, който е харчил повече, отколкото получава. Другият начин е да обидиш боса си и да загубиш работата. Ние направихме и двете — отвърна спокойно Цян.
— Какъв е този бос? — попита Цзян с ледена любезност.
— Другари, на това му казваме търговия. Ние продаваме стоки на другите и в замяна получаваме пари, които използваме за покупка на стоки от тях. Тъй като не сме селяни от старо време, които си разменят прасе за овца, трябва да използваме парите, които са средство за международен обмен. От нашата търговия с Америка имахме годишно положително салдо от порядъка на 70 милиарда долара.
— Много великодушно от страна на чуждите дяволи — отбеляза премиерът Ху.
— Почти цялата част от тази сума използваме за различни цели, напоследък главно за нашите колеги от армията. Повечето от тези неща са покупки по дългосрочни договори, за които е нужно предварително заплащане, каквато е практиката в международната търговия с оръжие. Към тях трябва да прибавим петрола и пшеницата. Има и други важни неща за нашата икономика, но за момента ще съсредоточим вниманието си върху тези. — Цян огледа присъстващите, за да види някакво одобрение. Получи го, въпреки че министърът на отбраната маршал Лю Цун, главнокомандващ на народноосвободителната армия и господар на огромната й индустриална империя, го стрелкаше с очи. Разходите на неговата империя бяха изрично споменати и това не му хареса.
— Другари — продължи Цян, — сега сме изправени пред загубата на доста, а може би и много от положителния баланс в търговията с Америка, а също и с другите страни. Виждате ли това? — той размаха купчина телекси и съобщения по електронната поща. — Това са уведомления за анулиране на търговски поръчки и прекратяване на плащания. Нека да поясня. Това са милиарди загубени долари, пари, които в някои случаи вече сме похарчили, но които вече няма да получим, защото ядосахме тези, с които правим бизнес.
— Да не искаш да кажеш, че сме толкова зависими от тях? Глупости! — обади се друг член на Политбюро.
— Другарю — продължи Цян, — те са в състояние да купуват стоките ни срещу пари или да не ги купуват. Ако решат да не купуват, няма да получим парите, които харчим за скъпите играчки на маршал Лю. — Той нарочно използва тази дума. Беше време на тези хора да се кажат нещата с истинските им имена и една плесница през лицето сигурно щеше да привлече вниманието им. — Сега нека се спрем на пшеницата. Ние я използваме, за да правим хляб и тестени произведения. Ако няма пшеница, няма и макарони.
Нашата страна не може да отгледа достатъчно пшеница, за да храни народа ни. Това ни е известно — каза Цян. — Имаме много гърла за хранене. В продължение на няколко месеца големите производители на пшеница — Америка, Канада, Австралия, Аржентина и т.н., ще трябва да продават. Но с какво ще я купим? Маршал Лю, вашата армия се нуждае от петрол, който да се преработи в дизелово и самолетно гориво, нали? Същото е нужно и за дизеловите ни локомотиви, както и за гражданските ни самолети. Но ние не можем да произведем всичкия петрол, който ни е нужен за вътрешно потребление. Затова трябва да го купуваме от Персийския залив или от някъде другаде. Пак питам, с какво ще го купим?
— А защо не продадем нашите стоки на някой друг — обади се с изненадваща невинност според Цян друг член на Политбюро.
— А кой може да бъде този някой друг? Има само една Америка. Ние обидихме и цяла Европа. Кой остава тогава? Австралия? Те са съюзници на Европа и Америка. Япония? Те също продават на Америка и ще направят всичко възможно да заемат мястото ни на загубените пазари и няма да купуват от нас. Може би Южна Америка? Всичките са християнски страни, а ние току-що убихме висш християнски духовник. Нещо повече, според техните етични разбирания той е загинал като герой. Ние не просто го убихме. Създадохме един мъченик за тяхната вяра!
Другари! Преднамерено развихме нашата индустрия така, че да можем да продаваме на американския пазар. За да продаваме на друго място, първо трябва да решим от какво имат нужда, за да го направим и чак тогава да влезем на пазара. Това не е като да се появиш с кораб, пълен с разни стоки, и да ги разменяш срещу пари на пристанището! Необходимо е време и търпение, за да се превърнеш в сила на такъв пазар. Другари! Ние просто захвърлихме на боклука десетилетия работа. Парите, които губим, няма да се върнат в продължение на години, а дотогава трябва да се научим да живеем по друг начин.