— Разбира се, Ед — отвърна заместник-директорът по научната част, събра документите си и излезе заедно с хората си.
Когато си отидоха и вратата се затвори зад тях, директорът запита:
— От Зорге ли е?
Мери Пат кимна, подаде му папката и седна на канапето. Сиърс остана прав. Едва тогава разбра, че ръцете му са малко влажни. Не му се беше случвало друг път. Като оглавяващ отдела за политически анализи, отнасящи се до Китай, Сиърс се беше занимавал предимно с оценки от сорта кой кой е в политическата йерархия на КНР, каква икономическа политика следва тази страна, какви са обществените настроения там според него и хората му, а след това се майтапеха за тези неща в кафенето. Той никога не беше виждал подобно нещо. Не му беше попадал по-горещ материал от сведения за това как е било потушено някакво вътрешно недоволство. Макар, както често се беше изразявал, техните методи за справяне с подобни неща да бяха малко грубички (за потърпевшите „малко“ не беше най-точната дума), отдалечеността от тази страна му помагаше да бъде безпристрастен в оценките си. В случая нещата не стояха така.
— Това може ли да е истина? — попита директорът.
— Д-р Сиърс е на мнение, че може. Според него трябва да извикаме и Уийвър от университета „Браун“.
Ед Фоли погледна към Сиърс.
— Обади му се. Веднага.
— Да, сър. — Сиърс излезе от кабинета, за да се обади.
— Джак трябва да види това. Какво прави той сега?
— След осем часа заминава за Варшава, забрави ли? Срещата на страните от НАТО, посещение на бившия концентрационен лагер в Аушвиц, престой в Лондон на връщане за вечеря в Бъкингамския дворец. Пазаруване из магазините на „Бонд стрийт“ — добави Ед.
В Лондон вече бяха изпратени десетина души от службата за охрана, която работеше в сътрудничество с градската полиция и МИ-5, по-известна като Сикрет сървис. Други двадесет души бяха във Варшава, където мерките за сигурност не бяха чак такъв голям проблем. Сега поляците бяха много доволни от Америка, а полицейските служби — наследници на тези от времето на комунизма, все още пазеха архивите на всички, които биха могли да създадат някакви проблеми. Към всеки от тях щеше да бъде прикрепен агент, който да го следи през целия престой на Райън в страната. Очакваше се съвещанието на НАТО да има почти изцяло церемониален характер и целта му беше най-вече да подобри имиджа на много европейски политици пред техните разноезични избиратели.
— Господи, та те говорят за премахването на Грушевой! — възкликна изумен Ед Фоли, когато стигна до третата страница. — Да не са напълно откачили?
— Изглежда, че неочаквано са се оказали притиснати до стената — обади се жена му. — Може би сме надценили тяхната политическа стабилност.
Фоли кимна и погледна жена си.
— Веднага ли?
— Да, веднага — съгласи се тя.
Съпругът й вдигна телефона и натисна бутона за директна връзка.
— Да, Ед, какво има? — попита Джак Райън.
— Мери и аз идваме при теб.
— Кога?
— Сега.
— Толкова ли е важно? — попита президентът.
— Въпросът не търпи отлагане, Джак. Ще трябва да повикаш и Скот, Бен и Арни. Може би и Джордж Уинстън. Въпросите са от тяхната сфера на компетентност.
— Китай?
— Да.
— Добре, идвайте. — Райън затвори телефона. — Елън, обади се на държавния секретар, министъра на финансите, Бен и Арни да бъдат в кабинета ми до тридесет минути.
— Да, господин президент — потвърди секретарката. Изглежда, че работата беше спешна, но Роби Джексън отново не беше в града, защото трябваше да произнесе реч в Сиатъл в завод на компанията „Боинг“, където работниците и ръководството искаха да научат нещо повече за китайската поръчка за самолетите 777. Роби нямаше много за казване по въпроса на този етап и затова щеше да говори за важността на правата на човека, за основните принципи и ценности, в които вярва Америка и други подобни неща. Хората от „Боинг“ вероятно щяха да го изслушат любезно. Нямаше как да не си любезен с един негър, особено когато той носи на ревера си златните криле на военноморските въздушни сили. Главната задача на Роби беше да се научи да се оправя с тези политически глупости. Освен това така отнемаше част от напрежението върху Райън, което беше основната мисия на Джексън в живота, и колкото да е странно, той я приемаше сравнително хладнокръвно. Сега самолетът му вероятно беше някъде над Охайо, помисли си Джак. А може би над щата Индиана. Точно тогава влезе Андреа.
— Ще имате компания, нали? — попита специален агент Прайс О’Дей. Стори му се малко бледа.
— Обичайните посетители. Добре ли се чувстваш? — осведоми се той.