— Кога? Ти отлиташ след няколко часа — напомни му Ед.
— По дяволите — сети се Райън.
Кали Уестън вече привършваше официалните му речи в кабинета си от другата страна на улицата. И тя дори беше включена в официалната делегация. Защо не може човек да върши нещата едно по едно? Защото на това ниво те просто не идваха в този ред.
— Добре. Трябва да направим сериозен анализ на този доклад и да решим какво ще предприемем. Това означава… какво?
— Няколко неща. Можем да установим дискретен контакт с тях — каза държавният секретар Адлер. — Да им кажем, че отиват твърде далеч и да им дадем да разберат, че сме готови тихомълком да оправим нещата.
— Само че посланик Хитч сега е тук за консултации, забрави ли? Къде е той днес, в Конгреса или на игрището за голф в „Горящото дърво“? — попита президентът.
Хитч обичаше да играе голф. Не беше имал възможност да упражнява хобито си в Пекин и Райън го разбираше. Той самият се чувстваше щастлив, ако успееше да поиграе веднъж в седмицата, и добрата му форма беше отишла по дяволите.
— Неговият заместник в Пекин е с твърде нисък ранг за тази работа. Независимо какво ще им предадем чрез него, те няма да го приемат на сериозно.
— А какво точно бихме могли да им дадем? — попита Уинстън — Не можем да им предложим нещо достатъчно голямо, което би ги задоволило, без това да се разчуе. Те също ще трябва да направят някаква отстъпка, за да оправдаем това, което им даваме. Но както виждам тук, те нямат намерение да ни дават каквото и да било, освен болки в корема. Действията ни са ограничени от онова, което страната би приела.
— Да не искаш да кажеш, че би приела повече една война? — запъна се Адлер.
— Успокой се, Скот. Тук има някои практически съображения. Всичко, което би било достатъчно привлекателно, за да го приемат китайските копелдаци, трябва да бъде одобрено от Конгреса, а това означава, че трябва да му посочим нашите основания. — Уинстън размаха секретния документ. — Обаче не можем да го направим, защото Ед направо ще припадне, а дори и да го сторим, някой от Капитолийския хълм ще се изпусне пред вестниците. Половината от тях ще го осъдят като недостойна постъпка и ще ни призоват да кажем на китайците да вървят на майната си. Това ще ни коства огромна загуба на престиж и няма да получим никакво признание. Не съм ли прав?
— Да — обади се Арни. — Другата половина ще го определят като чувство за държавническа отговорност, но на средния американец навън то никак няма да му хареса. Той ще очаква да се обадиш на президента Бърт по телефона и да кажеш: По-добре ще да е да не вършиш такива неща, приятел, защото иначе ще си понесеш последствията.
— А това, между другото, ще означава да убием „Пойна птичка“ — предупреди ги Мери Пат в случай, че се спрат на такъв вариант. — Това би означавало да се сложи край на един живот и да останем без нужната ни информация. Прочитайки доклада, останах с впечатлението, че Бърт просто ще отрече всичко и ще продължи това, което си е намислил. Те сериозно мислят, че са притиснати до стената, но не намират разумен изход от положението.
— Какво ги заплашва? — попита Търговецът.
— Вътрешен политически конфликт — обясни Райън. — Страхуват се, че ако нещо влоши политическата и икономическата обстановка в страната, цялата сграда от картон ще се срути, а това може да има сериозни последици за сегашното кралско семейство в КНР.
— Ще им отрежат главите. — Бен Гудли чувстваше, че и той трябва да каже нещо, а това беше лесно. — Всъщност сега там екзекуциите се правят чрез разстрел. — Това не му помогна да се почувства по-добре. Не беше запознат издълбоко с тези неща и го знаеше.
В този момент секретният телефон на президента иззвъня. Беше министърът на отбраната Тони Бретано.
— Да — каза Райън. — Включвам говорителя, Тони. Тук са Скот, Джордж, Арни, Ед, Мери Пат и Бен, които току-що прочетоха това, което и ти имаш.
— Предполагам, че информацията е достоверна, нали?
— И още как — каза Ед Фоли на новия член на посветените в операция „Зорге/Пойна птичка“.
— Това е тревожно.
— Всички сме съгласни по този въпрос, Тони. Къде се намираш сега?
— Върху една бронирана пехотна машина „Брадли“ на паркинга. Никога не съм виждал толкова танкове и оръдия в живота си. Тук човек придобива представа за силата ни.
— Да, обаче това, което току-що си прочел, показва, че тази сила има своите ограничения.
— Давам си сметка за това. Ако искате да знаете какво е мнението ми по въпроса… просто трябва да им покажем по някакъв начин, че за тях тази игра ще завърши зле.
— Как да го направим, Тони? — попита Адлер.