— Някои животни, например един вид рибки, когато са заплашени, поглъщат по един галон вода и стават много по-големи, твърде грамадни за ядене.
Райън се изненада, когато чу това. Нямаше представа, че Бретано разбира нещо от животни. Той беше физик и учен. Може би гледа често телевизионния канал „Дискъвъри“ като всички останали.
— Искаш да кажеш да ги изплашим, така ли?
— По-подходящата дума ще е да ги впечатлим.
— Джак, нали отиваме във Варшава, можем да кажем тази работа на Грушевой… Какво ще кажеш например да го поканим в НАТО? Поляците са вече там. Това би ангажирало цяла Европа в защита на Русия, в случай че бъде нападната. Нали за това са тези съюзи и договорите за взаимна отбрана. Все едно че казваш: хей, Чарли, ти ще си имаш работа не само с мен, но и с всички мои приятели. Този номер се прилага отдавна.
Райън се замисли и огледа останалите.
— Какво ще кажете?
— Това си е нещо — изрази мисълта си на глас Уинстън.
— Но как ще реагират останалите страни от НАТО? Ще приемат ли тази идея? Основната цел, с която НАТО беше създадена, бе да ги защитава от руснаците, напомни им Гудли.
— От Съветите — поправи го Адлер. — Не забравяй, че нещата вече не са същите.
— Същите хора и същият език, сър — продължаваше да държи на своето Гудли. Усещаше се компетентен по въпроса. — Това, което вие предлагате, е елегантно възможно разрешение на сегашния проблем, но за да стане, ще трябва да делим Зорге с други страни. — Чувайки за тази възможност, и двамата Фоли примигнаха. Малко бяха хората на тази планета, които бяха по-бъбриви от министър-председателите.
— Какво има чак толкова. Наблюдаваме приготовленията на войските им със спътници от дълго време. За останалите това сигурно е достатъчно — каза директорът на ЦРУ.
— Следващият въпрос е как да убедим руснаците да ни повярват? — зададе си гласно въпроса Джак. — Това може да бъде изтълкувано в Москва като огромна загуба на престиж.
— Трябва да им обясним как стоят нещата. В края на краищата, тяхната страна е заплашена — обади се Адлер.
— Но те не са като останалите. Ще искат да знаят всичко в най-малки подробности. Тук вече говорим за тяхната национална сигурност — добави Гудли.
— Знаете ли кой е сега в Москва? — каза Фоли на президента.
— Джон?
— Рейнбоу шест. Джон и Динг се познават с Головко, а той е най-довереният човек на Грушевой. Това е един удобен и не лош канал за връзка. Имайте предвид, че този материал потвърждава също, че нападението с гранатомета в Москва е било насочено срещу него. Това може и да не накара Сергей да се почувства по-добре, но ще бъде сигурен, вместо да прави само предположения.
— Защо тези тъпи идиоти просто не кажат, че съжаляват за убийството на онези двама души? — запита се Райън.
— А защо мислиш, че гордостта е един от седемте смъртни гряха? — отговори му с въпрос директорът на ЦРУ.
Портативният телефон на Кларк беше от сателитен тип с вградена кодираща система — една малка четвъртита пластмасова плочка, която му помагаше да го прикрепва по-лесно на ревера си. Както повечето такива телефони, беше необходимо време за синхронизиране с телефона в другия край, а забавянето на звука, характерно при използването на сателита, правеше процедурата още по-дълга.
— Линията е сигурна — каза накрая механичен женски глас.
— Кой се обажда?
— Ед Фоли, Джон. Как е в Москва.
— Добре. Какво има, Ед? — Директорът на ЦРУ едва ли му се обаждаше от Вашингтон, за да си разменят любезности.
— Иди в посолството. Там има едно съобщение, което искаме да предадеш.
— От какъв характер?
— Върви в посолството. Ще чакам, става ли?
— Разбрано. Приключвам връзката. — Джон затвори телефона и се върна вътре.
— Нещо важно ли е? — попита Чавес.
— Трябва да отидем в посолството, за да се срещнем с някого — отвърна Кларк, като се преструваше на ядосан за това, че бяха нарушили спокойствието им по това време.
— Тогава ще се видим утре, Иван и Доминго. — Кирилин вдигна чашата си.
— Какво става? — попита Чавес, когато се бяха отдалечили на тридесетина метра.
— Не съм сигурен, но на пейджъра ме потърси Ед Фоли.
— Нещо важно ли е?
— Предполагам, че просто трябва да изчакаме и да разберем.
— Кой ще кара?
— Аз. — Джон познаваше Москва сравнително добре от първите си мисии през 70-те години, за които предпочиташе да не си спомня. Тогава дъщеричката му беше голяма колкото новия му внук.
Изминаха разстоянието за двадесет минути. Най-трудното беше да убедят застаналия на пост морски пехотинец, че имат право да влизат вътре след края на работния ден. Чакащият ги Том Барлоу се оказа полезен в случая. Морският пехотинец го познаваше и това уреди работата.