— Ще видим, Сергей Николаич. Ще видим.
— Времето назря — каза Цзян Хансан на колегите си в стаята, облицована с полиран дъб. — Хората и въоръжението вече са на място. Наградата лежи точно пред очите ни. Тази награда ще спаси икономиката ни, ще ни осигури такава икономическа стабилност, за каквато сме мечтали от десетилетия, възможността да превърнем Китай във върховната световна сила. Това е такова наследство за народа, каквото никой вожд не е оставял на последователите си. Трябва само да го вземем. То вече е почти в ръцете ни, трябва само да го откъснем като праскова от дърво.
— Осъществимо ли е? — запита предпазливо министърът на вътрешните работи Тун Цзе.
— Маршале? — Цзян насочи запитването към министъра на отбраната.
Лю Цун се наведе напред. Той и Цзян бяха прекарали по-голямата част от предната нощ заедно, преглеждайки карти, диаграми и разузнавателни сводки.
— От военна гледна точка, да, възможно е. Имаме четири дивизионни армии във военен окръг Шънян, напълно обучени и готови да тръгнат на север. Зад тях са шест дивизионни армии от тип Б, които включват достатъчно пехота, за да подкрепят механизираните ни сили, и още четири дивизионни армии от тип В, които ще се установят на завладените територии. От чисто военна гледна точка единствените проблеми са придвижването на войските до мястото и тяхното снабдяване. Това е въпрос най-вече на железопътни линии, по които ще бъдат транспортирани хората и материалната част. Министър Цян? — попита Лю. Той и Цзян бяха обсъдили тази част от операцията внимателно, като се надяваха да привлекат отрано на своя страна още един вероятен противник на националната политика, която предлагаха.
Финансовият министър се стресна от въпроса, но вродената му честност го принуди да отговори откровено.
— Разполагаме с достатъчно железопътна техника за изпълнение на целите ви, маршал Лю — стегнато отвърна той. — Проблемът ще бъде възстановяването на пораженията, нанесени от противниковите въздушни удари на железопътните магистрали и мостовете. Това е въпрос, с който Министерството на железниците се занимава от десетилетия, но засега не сме намерили задоволително решение, тъй като не можем да предвидим степента на пораженията от евентуалните удари на руснаците.
— Това не ме тревожи особено, Цян — каза маршал Лю. — Руските военновъздушни сили са в плачевно състояние вследствие на действията им срещу техните мюсюлмански малцинства. Там те изразходваха значителна част от най-добрите си оръжия и резервни части. Смятаме, че нашите противовъздушни части са в състояние да защитят транспортните ни активи при допустими загуби. Имаме ли възможност да изпратим в Сибир строителен персонал, който да разшири железопътната ни мрежа там?
Цян отново се почувства попаднал в клопка.
— Руснаците са проучили и трасирали множество железопътни линии през годините с надеждата да удължат Байкало-Амурската магистрала и да населят региона. Усилията им датират още от времето на Сталин. Дали можем да прокараме линиите бързо? Да. Достатъчно бързо за вашите цели? Вероятно не, другарю маршал — Цян отново отговори изчерпателно. Ако отговорът му не бе откровен, той щеше да загуби мястото си на тази маса и това му бе добре известно.
— Тази перспектива не ми вдъхва оптимизъм, другари — каза Шен Танг от името на външния министър.