— Защо, Шен? — заинтересува се Цзян.
— Как ще постъпят останалите нации? — риторично попита Шен. — Не знаем, но аз не съм оптимист, особено що се отнася до американците. Те стават все по-дружески настроени към руснаците. Добре известно е, че президентът Райън е в приятелски отношения с Головко, който е главен съветник на президента Грушевой.
— Жалко, че Головко е все още жив, но просто нямахме късмет — отбеляза Тан Дъсъ.
— Да разчиташ на късмета е доста опасно на това ниво — каза Фан Ган на колегите си. — Съдбата не е приятел на човека.
— Може би следващия път — отвърна Тан.
— Следващия път — замисли се на глас Цзян — ще бъде по-добре да елиминираме Грушевой и да хвърлим страната им в пълен хаос. Държава без президент е като змия без глава. Може и да не се получи желаният ефект, но това няма да навреди на никого.
— И отрязаната глава може да хапе — отбеляза Фан. — Кой може да каже дали Съдбата няма да се надсмее над това начинание?
— Човек може да изчаква Съдбата да решава вместо него или да хване гадната жена за гърлото и да я вземе насила, както всички ние сме правили навремето — каза Цзян с жестока усмивка.
„Много по-лесно е с някоя покорна секретарка, отколкото със самата Съдба, Цзян“, отвърна наум Фан. На този форум той не можеше да си позволи повече и бе съвсем наясно с това.
— Другари, нека бъдем предпазливи. Кучетата на войната имат остри зъби, а всяко куче може да се обърне и да ухапе господаря си. Всички сме виждали как това се случва, нали? Някои неща, веднъж тръгнали, трудно могат да бъдат спрени. Войната е от тях и не бива да бъде започвана толкова лесно.
— А какво искате да правим, Фан? — попита Цзян. — Да чакаме, докато останем без нефт и без зърно? Да чакаме, докато се наложи да заповядаме на войската си да потушава бунтовете на собствения ни народ? Да чакаме Съдбата да вземе решение вместо нас или сами да определим бъдещето си?
Единственият отговор идваше от самата китайска култура, една древна максима, която бе залегнала в съзнанието на всеки от членовете на Политбюро сякаш още от раждането му и оставаше неподвластна на политическите условия.
— Другари, Съдбата очаква всички ни. Тя избира нас, а не ние — нея. Това, което целите, стари приятелю, може само да ускори онова, което ни очаква, а кой от нас може да каже дали то ще хареса или не? — министър Фан поклати глава. — Може би това, което искате, е необходимо, дори полезно, но то трябва да бъде сторено едва след като всички други алтернативи бъдат внимателно проучени и отхвърлени.
— Ако трябва да решаваме този въпрос — обърна се към останалите Лю, — то тогава трябва да го решим много скоро. Времето е много добро за военна кампания, но сезонът няма да продължи дълго. Ако ударим скоро, в рамките на следващите две седмици, можем да осъществим целите си и тогава времето ще работи за нас. После ще дойде зимата и офанзивната кампания ще стане практически неосъществима срещу една добре построена защита на противника. Тогава ще трябва да разчитаме на министерството на Шен да опази и затвърди онова, което сме завладели, и може би да раздели част от него с руснаците… за известно време — цинично завърши той. Всички те знаеха, че Китай никога не би разделил с някого подобно неочаквано богатство. Това бе просто номер, който можеше да заблуди само малки деца и празноглави дипломати, с каквито според тях светът бе пълен.
През цялото време премиерът Ху седеше мълчаливо и наблюдаваше развихрилите се страсти. След дискусията той щеше да съобщи своето решение и да го подложи на гласуване, изходът от което бе предопределен. Имаше още нещо, което трябваше да бъде уточнено. Никой не се учуди, че въпросът бе зададен от Тан Дъсъ, министър на държавната сигурност.
— Лю, приятелю, колко скоро трябва да бъде взето решението, за да сме сигурни в успеха на кампанията? Лесно ли може да бъде отменено това решение, ако обстоятелствата наложат това?
— В идеалния случай решението за начало на операцията трябва да бъде взето днес, така че да можем да започнем придвижването на силите ни към определените за началото на атаката места. Да ги спрем, е, разбира се, можем да спрем офанзивата във всеки момент, докато артилерията не открие огън. Да напредваш е много по-трудно, отколкото да стоиш на едно място. Всеки човек може да спре на място, независимо къде се намира — предварително подготвеният отговор бе колкото интелигентен, толкова и подвеждащ. Разбира се, винаги можеш да спреш армия, настървена за бой, също толкова лесно, колкото и да обърнеш течението на реката Яндзъ.