— Разбирам — каза Тан. — В такъв случай предлагам да гласуваме условно одобрение на заповед за начало на операцията, която може да бъде отменена по всяко време с мнозинство от гласовете на Политбюро.
Дойде ред на Ху да поеме ръководството на заседанието.
— Другари, благодаря ви, че изложихте становищата си по въпроса, пред който сме изправени. Сега трябва да решим кое е най-доброто за страната и за народа ни. Ще гласуваме предложението на Тан — условно разрешение за нападение с цел превземане и експлоатация на златните и нефтените находища в Сибир.
Както се опасяваше Фан, резултатът от вота вече бе определен и в интерес на солидарността той гласува като другите. Само Цян Кун се поколеба, но в крайна сметка и той взе страната на мнозинството, тъй като в Народната република бе опасно да оставаш сам в група хора, най-вече в тази. Освен това Цян бе само кандидат-член и думата му не тежеше особено на този изключително демократичен форум.
Оказа се, че решението за начало на кампанията е единодушно.
Тя щеше да се нарича Лун Чун, операция „Пролетен дракон“.
Скот Адлер познаваше Москва не по-зле от много руски граждани. Той бе идвал тук много пъти, дори изкара един мандат в посолството на САЩ като младши служител във външното министерство преди много години, по време на администрацията на Картър. Екипажът от военновъздушните сили го достави навреме, тъй като бе свикнал да откарва хора, изпълняващи секретни мисии, до странни местоназначения. Задачата им не бе по-необичайна от повечето досега. Самолетът изрулира до една стоянка в руската военновъздушна база и официалната лимузина се приближи още преди автоматичната стълба да се отвори изцяло. Адлер слезе бързо, без никакви придружители, ръкува се с очакващия го руски представител и влезе в колата, която щеше да го откара в Москва. Държавният секретар бе спокоен. Той знаеше, че предлага на Русия подарък, достоен за най-голямото коледно дърво на света, и не мислеше, че ръководителите й ще бъдат толкова глупави да го отхвърлят. Не, руснаците бяха сред най-изкусните дипломати и геополитически стратези в света през последните шестдесет-седемдесет години. През 1978 той бе шокиран от това, че най-кадърните им хора бяха оковани към една обречена политическа система, но още тогава Адлер виждаше приближаващия край на Съветския съюз. Призивът за спазване на човешките права на Джими Картър бе най-добрият и същевременно най-омразният за съветските ръководители ход на президента в международната политика, тъй като чрез него той инжектира вируса на деморализацията в тяхната империя, сложи началото на процеса на подкопаване на влиянието им в Източна Европа и накара собствения им народ да започне да задава въпроси. Роналд Рейгън продължи делото, като чрез увеличаване на военните разходи доведе съветската икономика до крах и за наследника му Джордж Буш остана само да ги изчака да свалят картите си и да се отрекат от политическата система, която водеше началото си още от Владимир Илич Улянов, самия Ленин, основоположника, дори бога на марксизма-ленинизма. Обикновено е доста тъжно, когато умира някой бог…
„… но не и в този случай“, помисли си Адлер, докато сградите прелитаха край прозореца на лимузината.
В този момент той осъзна, че съществува още един, по-велик, но не по-малко фалшив бог — Мао Дзъдун, който очакваше да бъде заровен завинаги в бунището на историята. Кога ли щеше да стане това? Дали настоящата му мисия щеше да изиграе някаква роля в това погребение? Като възстанови отношенията с Китай, Никсън ускори разпадането на Съветския съюз — факт, който историците все още не са признали напълно. Дали последното ехо на този брилянтен политически ход няма да прозвучи при гибелта на самата Народна република? Бъдещето щеше да покаже.
Колата влезе в Кремъл през Спаската порта и продължи към старата сграда на Министерския съвет. Там Адлер слезе от лимузината и бързо влезе във фоайето, откъдето бе отведен с асансьор до една заседателна зала на третия етаж.
— Г-н секретар — поздрави го Головко. Адлер си помисли, че би трябвало да го възприеме като „сивия кардинал“, но Сергей Николаич бе човек, който притежаваше истински интелект и откритост. Той дори не бе прагматик, а човек, който знаеше кое е най-доброто за страната му и бе готов да го търси навсякъде.
„Търсач на истината“, помисли си Адлер. „С такъв човек той и Америка можеха да живеят заедно.“
— Председателю. Благодаря ви, че ни приехте толкова бързо.
— Моля ви, последвайте ме, г-н Адлер — каза Головко и го въведе през висока двойна врата в помещение, което изглеждаше като тронна зала. Орелът се опита да си спомни дали тази сграда датираше от времето на царете. Президентът Едуард Петрович Грушевой го очакваше, изправен учтиво, със сериозно, но дружеско изражение на лицето.