Официалната резиденция на Бондаренко в Хабаровск бе много комфортна, подходяща за военен от най-висш ранг и неговото семейство, но съпругата му не я харесваше. В Източен Сибир липсваше социалният живот на Москва, а освен това едната от дъщерите им бе бременна в деветия месец и съпругата му бе в Санкт Петербург, за да бъде край нея, когато бебето се роди. Предната страна на къщата гледаше към голям параден плац, а задната, в която бе разположена спалнята — към боровите гори, които представляваха почти целия пейзаж в тази част на Русия. Бондаренко имаше на разположение многоброен персонал, който да се грижи за личните му нужди. Той включваше изключително добър готвач, както и хора от свързочните части. Един от последните почука на вратата на спалнята в три сутринта.
— Да, какво има?
— Спешно съобщение за вас, другарю генерал — отвърна свързочникът.
— Добре, почакай една минута — Генадий Йосифович стана от леглото, нахлузи халата си и се насочи към вратата, като по пътя удари с юмрук ключа на осветлението. Мърмореше като всеки, събуден внезапно посред нощ, но генералите трябва да очакват подобни неща. Той отвори вратата, без да се зъби на сержанта, който му подаде телекса.
— Спешно, от Москва — подчерта сержантът.
— Да, благодаря — отвърна генералът, взе съобщението и се запъти към леглото си. Седна на удобното кресло, върху което обикновено лежеше халатът му и взе очилата си за четене. Всъщност той нямаше нужда от тях, но те му помагаха да чете по-лесно в сумрака. Беше нещо спешно, е, достатъчно спешно, за да го събудят посред…
— Боже господи — дълбоко пое въздух главнокомандващият на групата войски в Далечния изток още щом преполови първата страница. След това я обърна, за да прочете същинската част на доклада.
В Америка това се наричаше специална разузнавателна оценка. Бондаренко ги бе виждал и преди, дори бе участвал в изготвянето на някои такива, но досега не му бе попадало нещо подобно.
„Смята се, че съществува реална опасност от война между Русия и Китайската народна република. Целта на китайската офанзива е да завладее новооткритите златни и нефтени залежи в Източен Сибир чрез светкавично нападение с механизирани части на север, което ще започне западно от Хабаровск. В челото на атаката ще бъде 34-а ударна армия, която е дивизионна армия от тип А…“
Тази разузнавателна оценка е съставена на базата на национални разузнавателни източници, които имат достъп до политическите лидери на КНР и качеството на информацията е от клас „1A“, продължаваше докладът, което означаваше, че СВР гледа на него като на светото писание. Бондаренко не бе виждал това твърде често.
„Главнокомандващият на групата войски в Далечния изток получава заповед да извърши необходимите приготовления, за да посрещне и отблъсне подобно нападение…“
— С какво? — попита генералът листовете в ръката си. — С какво, другари? — С тези думи той вдигна поставения до леглото телефон. — Искам щаба си събран след четиридесет минути — каза той на сержанта, който отговори на обаждането. Все още нямаше да обявява обща тревога. Щеше да стори това след срещата с щаба. Умът му вече обмисляше проблема. Това продължи, докато уринираше и докато се бръснеше. Мисълта му се въртеше в затворен кръг и той ясно осъзнаваше този факт, но не можеше да го промени. Проблемът, пред който бе изправен, не бе от лесните, мислеше си той, докато сваляше едва наболата брада от лицето си, може би невъзможен за разрешаване, но четирите звезди на пагона му го превръщаха в негов проблем, а Бондаренко не искаше да бъде запомнен от руските курсанти като генерала, който не е бил достоен за задачата да защити своята страна от нахлуване на чужди войски. Той бе тук, каза си Бондаренко, защото бе най-добрият в планирането на операции руски офицер. Той бе участвал в битки и преди и се бе справил добре, не само за да оцелее, но и да бъде удостоен с най-високите отличия за храброст. Бондаренко бе изучавал военната история през целия си живот. Беше прекарал дори известно време с американците в техния боен полигон в Калифорния и мечтаеше да създаде същия в Русия, защото това бе най-добрият начин за подготовка на войниците за битка, но страната му още доста време нямаше да може да си позволи подобни разходи. Имаше необходимите знания. Имаше и смелостта. Това, което му липсваше, бяха активите. Историята обаче не се правеше от воините, които имаха всичко необходимо, а от онези, които го нямаха. Когато воините разполагаха с всичко, в учебниците влизаха политическите лидери. Генадий Йосифович бе воин, и то руски воин. Страната му винаги е била нападана изненадващо, защото по различни причини нейните политически лидери не виждаха опасността от избухване на война и за това плащаха войниците. Дълбоко в съзнанието му премина мисълта, че поне няма да бъде застрелян, ако се провали. Сталин отдавна бе мъртъв, а с него умря и традицията да наказва онези, които бе пропуснал да предупреди. Бондаренко обаче не обърна внимание на тази мисъл. Провалът не бе алтернатива, за която щеше да мисли, докато е жив.