Бондаренко се изправи и излезе от помещението, като се надяваше, че речта му е постигнала целта си. Войните обаче не се печелеха с речи.
45.
Призраци на отминали ужаси
Президентът Грушевой пристигна във Варшава с обичайната пищност и помпозност. Доста добър актьор, помисли си Райън, докато гледаше пристигането му по телевизията. Човек изобщо не можеше да познае по изражението на лицето му, че неговата страна се е изправила лице в лице със сериозна война. Грушевой премина пред същия кордон, несъмнено съставен от същите части, които посрещнаха и Райън, произнесе кратка, но цветиста поздравителна реч, в която спомена за вековното приятелство между Полша и Русия (като пропусна също толкова дългите и не дотам дружески периоди от историята на взаимоотношенията между двете страни), след което се настани в лимузината, която щеше да го откара в града, заедно, което зарадва Райън, със Сергей Николаич Головко.
В ръката си президентът държеше факс от Вашингтон, който го информираше с какво разполагаха китайците, за да нападнат северната си съседка, и освен това включваше оценка от Разузнавателната агенция на МО за така нареченото „съотношение на силите“, което, както Райън си спомни, бе термин, използван от бившата Съветска армия. Оценката на ситуацията не бе особено благоприятна. Още по-неприятното бе, че Америка не можеше да направи много, за да помогне на руснаците. Най-силният флот в света не можеше да намери сериозно пряко приложение в една сухопътна война. Армията на САЩ разполагаше с дивизия и половина тежковъоръжени подразделения в Европа, но те се намираха на хиляди мили от вероятната арена на военните действия. Военновъздушните сили бяха достатъчно мобилни, за да нанесат мощни удари във всяка точка на света и можеха да създадат сериозни главоболия, но самолетите не бяха в състояние сами да разгромят цяла армия. Не, това щеше да бъде най-вече руско шоу, а руската армия, съобщаваше факсът, в момента бе в ужасно състояние. Разузнавателното управление на МО даваше висока оценка на способностите на главнокомандващия руските сили в района, но и най-умният мъж на света, въоръжен с 5,45-милиметрово пистолетче, бе в неизгодна позиция спрямо глупак с картечница. Всичко това караше Райън да се надява, че новината на деня ще спре китайците, но според ЦРУ и Държавния департамент тази възможност бе твърде несигурна.
— Скот? — обърна се Райън към държавния секретар.
— Не знам, Джак. Това би трябвало да ги обезкуражи, но не можем да бъдем сигурни колко натясно смятат, че са поставени. Ако решат, че са попаднали в клопка, също могат да се хвърлят с главата напред.
— По дяволите, Скот, това ли е начинът, по който държавите правят бизнес? — попита Джак. — Съмнения? Страхове? Явна глупост?
Адлер сви рамене.
— Погрешно е да се мисли, че един глава на правителство е по-умен от нас, останалите, Джак. Хората вземат решения по един и същ начин, независимо от това колко са големи и умни. Всичко се свежда до това, как възприемат проблема и как най-добре могат да обслужат собствените си нужди, да запазят личното си благополучие. Не забравяй, че си нямаме работа със свещеници. Тези хора нямат кой знае колко съвест. Нашето възприятие за добро и зло не е присъщо на техните мозъци. Те трансформират това, което е добре за страната им, в онова, което е добре за самите тях, също като някой крал от дванадесети век, но за разлика от него нямат около себе си някой епископ, който да напомня, че може би има Бог, който гледа отгоре с тефтер в ръка.
„За тях“, помисли си Адлер, „нямаше да е проблем да елиминират един кардинал, за да бръкнат по-дълбоко в кацата с меда.“
— Социопати? — попита президентът.
Държавният секретар отново сви рамене.
— Не съм лекар, само дипломат. Когато преговаряш с подобни хора, обикновено развяваш онова, което е добро за страната им, тоест за тях, пред очите им и се надяваш, че ще посегнат. Играеш с тях, без да ги разбираш напълно. Тези хора правят неща, които никой от нас не би направил. А те управляват една от най-големите държави, притежаваща ядрено оръжие.