— Е, един такъв полк сигурно ще бъде доста ефективен — отбеляза генералът. — Колко време ще отнеме свикването на запасняците?
— Пликовете вече са адресирани и марките са залепени. Би трябвало да достигнат до получателите до три дни.
— Изпратете ги веднага. Погрижи се за това лично, Андрей — заповяда Бондаренко.
— Слушам, другарю генерал — той замълча. — Какво мислите за тази работа с НАТО?
— Ако ще ни осигури подкрепа, аз съм за. Мечтая да имам американски самолети под мое командване. Помня какво причиниха на Ирак. Има много мостове, които искам да съборя в реките под тях.
— А сухопътните им сили?
— Не ги подценявай. Виждал съм как се обучават и съм карал някои от машините им. Отлични са и хората им знаят как да ги използват. Една американска танкова рота, при компетентно командване и добро подсигуряване, може да се противопостави на цял полк. Спомни си как се справиха с иракската армия. Два действащи дежурни полка и една териториална бригада пометоха два големи корпуса като макети на маса за маневри. Точно затова искам да осъвременим обучението си. Техните хора не са по-способни от нашите, Андрей Петрович, но подготовката им е най-добрата, която някога съм виждал. Прибави към това и екипировката им и ще разбереш причината за тяхното превъзходство.
— А командирите им?
— Добри са, но не повече от нашите. Мамка му, те копираха нашата доктрина преди, копират я и сега. Попитах ги в очите дали е така и те признаха, че се възхищават от оперативното ни мислене. Само че те използват нашата доктрина по-пълноценно от нас, защото обучават хората си по-добре.
— А обучението им е по-добро, защото имат повече пари за това.
— Така е. При тях командирите на танкове не боядисват скалите около базите, както е при нас — с горчивина отбеляза Бондаренко. Той тъкмо бе започнал да променя това, но от „тъкмо започнал“ до „работата е свършена“ имаше доста дълъг път. — Разпращай повиквателните и помни, че това трябва да стане тихо. Тръгвай. Аз трябва да говоря с Москва.
— Слушам, другарю генерал — каза началникът на оперативния отдел и излезе.
— Това пък какво беше? — бе коментарът на генерал-майор Дигс след телевизионното предаване.
— Кара те да се чудиш за какво изобщо съществува НАТО — съгласи се полковник Мастърман.
— Дюк, аз израснах, очаквайки да видя как танкове Т-72 пъплят през прохода Фулда като хлебарки в блок някъде в Бронкс. Сега изведнъж сме приятели — той невярващо поклати глава. — Срещал съм се с някои от техните главни, като този Бондаренко, който командва техния ТВД Далечен изток. Умен мъж, истински професионалист. Посети ме във Форт Ъруин. Схвана нещата доста бързо. Наш тип войник.
— Е, сър, сега май вече наистина е наш?
В този момент позвъни телефонът. Дигс вдигна слушалката.
— Генерал Дигс. Добре, дай го… Добро утро, сър… Добре, благодаря и… Да? Какво?… Говорите сериозно, предполагам… Да, сър. Да, сър, разбира се, че сме в готовност. Разбира се, сър. Дочуване — той постави слушалката обратно. — Дюк, по-добре седни.
— Защо?
— Беше върховният главнокомандващ на обединените въоръжени сили на НАТО в Европа. Получихме спешна заповед да се приведем в готовност за натоварване по ешелоните и отпътуване на изток.
— Къде на изток? — попита изненадано началникът на оперативния отдел на дивизията. — Може би някое извънпланово учение в Източна Германия?
— Може би чак до Русия, и то до източната й част. Сибир вероятно — каза го Дигс така, сякаш сам не вярваше на това, което току-що изрече.
— Какво, по дяволите, става?
— Националното военно-политическо ръководство се притеснява, че руснаците и китайците може да се сдърпат. Ако това се случи, ние вероятно ще трябва да отидем на изток, за да помогнем на Иван.
— Какво, по дяволите, става? — повтори Мастърман.
— Изпраща началника на разузнавателния си отдел да ни осведоми какво са им казали от Вашингтон. Трябва да се появи след около половин час.
— Още кой ще участва? Това натовска задача ли е?
— Не каза. Май трябва да стоим и да чакаме. Засега само ти и останалите от щаба и командването на противовъздушната отбрана ще знаят.
— Да, сър — отвърна Мастърман. Всъщност нямаше какво друго до каже.
По традиция, когато президентът пътува, ВВС на САЩ изпращат доста самолети с него. Сред тях са и С-5B „Галъкси“. Популярни във флотата като „алуминиевият облак“ заради огромните си размери, те могат да превозват в пещероподобния си търбух цели танкове. Сега обаче бяха натоварени с хеликоптери VC-60, които бяха с по-големи габарити от танковете, но значително по-леки.