— Да, и аз видях достатъчно. Хайде да се махаме оттук.
Той се обърна към полския гид, благодари му за поясненията, от които не бе чул почти нищо, и се запъти към автомобила. По обратния път те отново минаха под желязната арка, на която бе изписана една лъжа. Това бе нещо, което два или три милиона души не бяха успели да направят.
Ако съществуваха призраци, те му бяха говорили без думи, но го бяха направили в един глас: Никога вече. Райън безмълвно се съгласи. Не и докато беше жив. Не и докато Америка беше жива.
46.
Пътуване към къщи
Те чакаха Зорге по-нетърпеливо, отколкото някои чакаха първородната си рожба. Всъщност нещата не бяха толкова драматични, тъй като Зорге не изпращаше донесенията си всеки ден и те не можеха да открият някаква закономерност в периодичността на съобщенията му. Ед и Мери Пат Фоли се събудиха рано тази сутрин и се излежаваха, без да правят нищо, повече от час, след което най-сетне станаха, за да изпият сутрешното си кафе и да прегледат вестниците в кухнята на своя характерен за средната класа дом в предградията на Вирджиния. Децата тръгнаха на училище, а родителите се облякоха и се отправиха към служебната кола от Компанията, с която вървяха шофьор и съпровождащ автомобил. Странното бе, че колата им се охраняваше, а къщата — не, така че всеки достатъчно интелигентен терорист можеше да ги нападне у дома, което съвсем не бе трудно. Вестниците ги чакаха в колата, но и двамата не проявиха интерес към тях. Комиксите в „Поуст“ бяха по-интригуващи, особено любимият им Non Secuitur, както и спортните страници на вестника.
— Какво мислиш? — попита съпруга си Мери Пат. Това го изненада, тъй като тя не искаше често мнението му по въпроси, свързани със секретните операции.
Той сви рамене.
— Един господ знае, Мери.
— Сигурно е така. Дано този път да са го обмислили.
— Джак ще се обади след… час и половина, предполагам.
— Там някъде — с въздишка се съгласи заместник-директорът по оперативните въпроси.
— Тази работа с НАТО трябва да проработи, да ги накара да преосмислят нещата — замисли се на глас директорът на ЦРУ.
— Не залагай особено на това, скъпи — възрази Мери Пат.
— Знам. Кога Джак се качва на самолета, за да потегли насам?
Тя погледна часовника си.
— След около два часа.
— Дотогава би трябвало да знаем.
— Да — съгласи се тя.
Десет минути по-късно, информирани за международното положение от сутрешната емисия на Националното обществено радио, те пристигнаха в Ленгли, както винаги спряха в подземния гараж, както винаги се качиха с асансьора до седмия етаж, където се разделиха и всеки се отправи към своя кабинет. Мери Пат бе изненадана, тъй като очакваше Ед да виси над главата й, докато тя седи пред компютъра си в очакване на следващата „рецепта за курабийки“, както ги наричаше тя. Случи се в 7,54.
— Имате поща — обяви безстрастно електронен глас, когато тя набра паролата на своята виртуална пощенска кутия. Ръката й не трепереше, докато с мишка придвижваше курсора към съответната икона, но това й струваше доста усилия. Писмото излезе на екрана, премина през разкодиращата програма и отново се появи като обикновен текст, който тя не можеше да прочете. Както винаги Мери Пат съхрани документа на харддиска, потвърди, че го е съхранила, принтира едно копие, след което изтри писмото от електронната си пощенска кутия, с което то на практика изчезна от Интернет. Тя вдигна телефона.
— Моля, повикай веднага д-р Сиърс — каза тя на секретарката си.
Джошуа Сиърс също бе дошъл рано тази сутрин. Телефонният звън го завари зад бюрото му, докато преглеждаше финансовата страница на „Ню Йорк таймс“. След по-малко от минута той бе в асансьора, а малко след това и в кабинета на заместник-директора по оперативната част.
— Ето — каза Мери Пат, като му подаде шестте страници с йероглифи. — Сядай.
Сиърс се настани удобно и започна да превежда. Той забеляза, че заместник-директорът по оперативната част е напрегната и даде първоначалната си диагноза след втората страница.
— Новините не са добри — каза той, без да вдига поглед от листите пред себе си. — Изглежда, че Цзян води премиера Ху в посоката, в която иска. Фан не е много съгласен, но и той е с тях. Маршал Лю със сигурност е в отбора. Според мен това можеше да се очаква. Цзян винаги е играл твърдо. Тук се споменава и оперативната сигурност, загрижени са дали не знаем какво подготвят, но засега смятат, че не.
Както повечето пъти, когато чуваше подобни неща, тя изтръпваше при мисълта, че врагът (за Мери Пат почти всеки бе враг) обсъжда това, на което тя бе посветила целия си професионален живот. Никой не реагираше като нея в подобни случаи. Така бе още докато работеше в Москва и бе контролиращ агент на агент Кардинал. Той бе достатъчно възрастен, за да й бъде дядо, но тя го възприемаше като свое новородено бебе. Всеки път, когато му възлагаше задачи, получаваше резултатите и ги изпращаше в Ленгли, Мери Пат се тревожеше за сигурността му. Сега тя бе извън тази игра, но нещата отново се свеждаха до същото. Някъде там имаше един чужденец, който изпращаше на Америка жизненоважна информация. Тя знаеше името на жената, но не бе виждала лицето й, не знаеше какви са мотивите й. Знаеше само, че споделя леглото си с един от нейните служители, че води официалния дневник на министър Фан и че чрез компютъра си ги изпращаше през Интернет по трасе, което завършваше на нейното бюро на седмия етаж.