— Накратко? — попита тя д-р Сиърс.
— Все още са на пътеката на войната — отвърна аналитикът. — Може би ще се откажат по-късно, но тук не се споменава подобно нещо.
— Ако ги предупредим…?
Сиърс сви рамене.
— Не мога да кажа нищо. Истинският им проблем са вътрешнополитическите разногласия и вероятният колапс. Тази икономическа криза ги кара да се опасяват от политически срив и те се страхуват единствено от това.
— Войните биват започвани от уплашени хора, — отбеляза заместник-директорът по оперативната част.
— Така твърди историята — съгласи се Сиърс. — Сега това се случва отново точно пред очите ни.
— По дяволите — реагира г-жа Фоли. — Добре, разпечатай го и ми го донеси колкото може по-бързо.
— Да, госпожо. След половин час ще го имате. Предполагам, че искате да го покажа на Джордж Уийвър, нали?
— Да — кимна тя. Ученият работеше върху информацията от Зорге от няколко дни, като през това време формулираше своята част от оценката много бавно и внимателно — това бе стилът му на работа. — Имаш ли нещо против да работиш с него?
— Май не. Той познава мозъците им доста добре, може би по-добре от мен, все е завършил психология в Йейл. Просто малко бавничко формулира заключенията си.
— Кажи му, че до края на деня искам нещо, което да мога да използвам.
— Ще го направя — обеща Сиърс, докато се изправяше, за да се насочи към вратата. Мери Пат го последва, но в коридора пое в обратна посока.
— Да? — каза Ед Фоли, когато тя влезе в кабинета му.
— Ще имаш разпечатката на превода след половин час или там някъде. Накратко — не са се впечатлили особено от хода с НАТО.
— Ох, мамка му — реагира спонтанно директорът на ЦРУ.
— Да — съгласи се съпругата му. — По-добре намери начин да предадем по-бързо информацията на Джак.
— Добре — Ед Фоли вдигна слушалката на осигурения срещу подслушване телефон и натисна бутона за директна връзка с Белия дом.
Малко преди отпътуването в американското посолство във Варшава се състоя полуофициална среща и Головко отново говореше вместо президента си, който бърбореше с британския премиер.
— Как беше в Аушвиц? — попита руснакът.
— Не е Дисниленд — отвърна Джак и отпи от кафето си. — Бил ли си там?
— Чичо ми Саша бе в частта, която освободи лагера — отговори Сергей. Бил е командир на танково подразделение, полковник, към края на Великата отечествена война.
— Говорил ли си с него за това?
— Когато бях момче. Чичо Саша — брат на майка ми, беше… той беше истински войник, суров мъж, който имаше свои правила в живота и беше убеден комунист. Въпреки това той бе потресен — започна Головко. — Всъщност той не говореше за ефекта от видяното върху самия него. Казваше, че е било грозно и че за него то е било доказателство за правотата на каузата му. Твърдеше, че след това войната е била много успешна за него — искал е да убива повече германци.
— А какво ще кажеш за онези неща…
— Които направи Сталин? В семейството ми никога не се говореше за това. Както знаеш, баща ми работеше в НКВД. Той смяташе, че всичко, което държавата върши, е правилно. Няма голяма разлика от това, което са направили фашистите в Аушвиц, трябва да призная, но той не гледаше на нещата по този начин. Бяха други времена, Иван Еметович. Тежки времена. Твоят баща също е участвал във войната, доколкото си спомням.
— Парашутист, един от първите. Никога не е говорил много за това, разказваше само веселите случки. Каза, че нощният въздушен десант в Нормандия е бил доста страховит, но само това — никога не е споделял как се е чувствал, когато е бягал в тъмнината, а край него са летели куршуми.
— Едва ли е много приятно да си войник в битка.
— И аз не вярвам да е така. Да изпращаш хора да вършат това също не е забавно. По дяволите, Сергей! От мен се очаква за защитавам хората, не да излагам живота им на опасност.