— Мислиш за последното съобщение на Зорге?
— Да — кимна Орелът.
— Някакви идеи?
Главата на Адлер сега се раздвижи в друга равнина.
— Не. Съжалявам, Джак, просто нищо не ми хрумва. Може би ти трябва нов държавен секретар.
Райън изръмжа.
— Не, просто други врагове. Единственото решение, което виждам, е да им кажем, че знаем какво са намислили и че е по-добре да се спрат.
— А като ни кажат да си го начукаме отзад, тогава какво?
— Знаеш ли какво ни е необходимо точно сега? — попита Фехтовачът.
— О, да, двеста ракети „Минитмън“ и „Трайдънт“ ще са достатъчни да им отворят очите. За съжаление…
— За съжаление ние ги разкарахме, за да направим света едно по-спокойно местенце — довърши Райън.
— Добре де, имаме бомби, имаме и самолети, които да ги пуснат, освен това…
— Не — прекъсна го гневно Райън. — Не, по дяволите, няма да започна ядрена война, за да спра конвенционална. Колко души искаш да избия?
— Спокойно, Джак. Моята работа е да предлагам различни възможности, не помниш ли? Не да ги защитавам, не и тази във всеки случай — той замълча. — Какво мислиш за Аушвиц?
— Кошмар. Чакай малко, родителите ти, нали?
— Баща ми. В неговия случай — Белзек, но той извади късмет и оживя.
— Говори ли за това?
— Никога. Нито дума, дори на равина си. Може би на някой психоаналитик. Ходи при един веднъж преди няколко години, но аз така и не разбрах за какво.
— Не мога да позволя подобно нещо да се случи отново. За да го предотвратя да, за да го предотвратя — замисли се на глас Райън. — Да, може да пусна една В-83.
— Знаеш жаргона?
— Малко. Преди доста време учих това и имената са останали в главата ми. Странно, никога не съм сънувал кошмари заради това. Е, не съм се зачитал в Единния обединен оперативен план — готварската книга с рецепти за затриване на света. Мисля, че ще изям някой пистолет, преди да сторя това.
— Много президенти е трябвало да обмислят тези неща — изтъкна Адлер.
— Преди мен, Скот, и те не са очаквали това да се случи все пак. Всичките са смятали, че ще успеят да намерят начин да се справят. Докато Боб Фаулър почти не натисна копчето. Беше една много шантава неделя вечер — спомни си Райън.
— Да, знам историята. Ти не се побърка, за разлика от повечето други.
— Да и виж докъде стигнах — отбеляза ПОТУС с крива усмивка. Той погледна през прозореца. Сега летяха над суша, вероятно Лабрадор — много зеленина и езера, както и няколко прави линии, символ на човешкото присъствие там. — Какво ще правим, Скот?
— Ще се опитаме да ги предупредим. Те вършат неща, които можем да видим чрез спътниците си, така че вероятно ще се позовем на тях. Последният ни ход ще бъде да им кажем, че сега Русия е съюзник на Америка и да се закачаш с Иван означава да се закачаш с Чичо Сам. Ако и това не ги спре, нищо друго не е в състояние да го направи.
— Да им предложим нещо, за да ги подкупим? — предложи президентът.
— Чиста загуба на време. Не мисля, че ще свърши работа, но съм почти сигурен, че те ще го възприемат като проява на слабост и това ще ги окуражи още повече. Не, те уважават силата и ще трябва да демонстрираме точно това. Тогава със сигурност ще реагират по някакъв начин.
— Ще тръгнат — замисли се на глас Джак.
— Един господ знае. Да се надяваме, че нещата ще се оправят, приятел.
— Да — Райън погледна часовника си. — В Пекин е ранно утро.
— Сега излизат и отиват на работа — съгласи се Адлер. — Какво точно можеш да ми разкажеш за този източник Зорге?