Нотата бе написана и изпратена до посолството в Пекин за по-малко от два часа. Заместник-ръководителят на мисията в посолството бе дипломат от кариерата на име Уилям Килмър. Официалната нота пристигна по електронната поща и той накара една секретарка да я разпечата в подходящ вид на скъпа хартия, след което документът бе поставен във фин плик за предаване на ръка. Той се обади в китайското външно министерство и поиска спешна среща с министъра на външните работи Шен Танг. Съгласието бе дадено неочаквано бързо и заместник-ръководителят на мисията се отправи към собствения си автомобил — „Линкълн Таун Кар“, с който отиде до министерството.
Килмър бе на около тридесет и пет, възпитаник на колежа „Уилям и Мери“ във Вирджиния и на университета „Джорджтаун“ във Вашингтон. Той се издигаше сравнително бързо в йерархията. Постът, който заемаше в момента, бе доста висок за възрастта му и единствената причина да го заема бе, че се очакваше посланик Карл Хитч да прояви забележителните си менторски способности и да го изведе на горния етаж. Тази задача, предаването на тази нота, го накара да се замисли колко ниско в йерархията се намираше. Въпреки това той не можеше да избяга от това и в името на кариерата си се подготви за голямата крачка, като се надяваше да не го застрелят. Малко вероятно, но…
Чувстваше се много самотен по пътя до кабинета на Шен. Стори му се, че другият край на коридора продължава някъде в безкрайността, когато пое по него с най-хубавия си костюм и с излъсканите до блясък черни обувки. При проектирането на сградата и на интериора й бе търсена импозантност, за да се покаже на представителите на чуждите държави колко велика е Китайската народна република. Всички страни правеха това, но някои се справяха по-добре от другите. В този случай архитектът си бе заслужил парите, помисли си Килмър. Най-сетне, макар и по-скоро, отколкото смяташе, когато пое по коридора, той намери нужната врата и влезе в преддверието на секретарките. Секретарят на Шен отведе американеца към една по-комфортна чакалня и му предложи вода. Килмър изчака пет минути, но това не го изненада, тъй като не можеш още с идването да нахълташ при висш министър на велика сила, след което високите врати, те винаги бяха двойни на това ниво на дипломацията, се отвориха и той бе поканен вътре.
Днес Шен Танг носеше тъмносиня маоистка куртка вместо обичайния европейски бизнескостюм. Той се приближи до госта си и протегна ръка.
— Г-н Килмър, радвам се да ви видя отново.
— Благодаря ви, че дадохте съгласието си за тази непредвидена аудиенция, г-н министър.
— Заповядайте, седнете — Шен посочи с ръка няколкото кресла, разположени около обичайната ниска маса. Когато и двамата се настаниха, министърът на външните работи попита: — Какво мога да направя за вас?
— Г-н министър, трябва да ви връча официална нота от моята страна — каза Килмър, извади плика от джоба на сакото си и го подаде през масата.
Пликът не бе запечатан. Шен извади двата листа, на които бе написано дипломатическото послание, и се наведе напред, за да го прочете. Изражението му не се промени ни на йота, докато не вдигна поглед към госта си.
— Това е едно твърде необичайно послание, г-н Килмър.
— Г-н министър, моето правителство е сериозно разтревожено от последното развръщане на войските ви.
— Предната нота, която ми бе връчена от вашето посолство, представляваше оскърбителна намеса във вътрешните работи на страната ни. Сега ни заплашвате с война?
— Сър, Америка не отправя заплахи. Напомням ви, че доколкото Руската федерация вече е подписала Северноатлантическия пакт, всеки враждебен акт срещу нея ще принуди Америка да спази договорните си задължения.
— Освен това заплашвате висшите членове на правителството ни, ако някакво нещастие евентуално сполети американците в нашата страна. За какви ни мислите, г-н Килмър? — попита Шен с равен, безстрастен глас.
— Г-н министър, ние само посочваме, че доколкото Америка осигурява на своите гости пълната закрила на законите си, ние се надяваме, че Китайската народна република ще постъпи по същия начин.
— Защо трябва да третираме американските граждани по различен начин от нашите?
— Г-н министър, ние просто искаме уверението ви, че случаят ще бъде точно такъв.
— Защо случаят да не бъде такъв? Обвинявате ни, че замисляме война на агресия срещу нашите съседи?