— Адлер се е срещал с него по време на разговорите след свалянето на еърбъса над Тайпе — каза Райън.
— И? — попита Уийвър. Той знаеше името му, чел бе казаното от него на заседанията, но не познаваше човека.
— Той е властолюбив и не особено приятен — отвърна президентът. — Имаше роля в конфликта ни с Япония, както и в сблъсъка ни с Иран миналата година.
— Макиавели?
— Доста близо сте, той е по-скоро теоретик, отколкото изпълнител на главни роли — човек от типа „мъжа зад трона“. Не е идеолог сам по себе си, по-скоро е човек, който обича да играе в реалния свят. Ед? — обърна се Райън към директора на ЦРУ.
— Нашият психоаналитик му състави портрет — сви рамене Фоли. — Отчасти социопат, отчасти политически играч. Човек, който обича да упражнява власт. Нямаме информация за някакви лични слабости. Сексуално активен е, но повечето членове на тяхното Политбюро са такива. Може би това е нещо, свързано с културата им, а, Уийвър?
— Мао е бил същият, както всички знаем. Императорите обикновено са имали доста наложници.
— С това са се занимавали хората, преди да се появи телевизията, предполагам — отбеляза Арни ван Дам.
— Всъщност това не е много далеч от истината — съгласи се Уийвър. — Пренасянето му до наши дни има културен характер, защото то представлява основна форма на лична власт, която някои хора обичат да упражняват. Жените в КНР нямат кой знае какви права.
— Сигурно разсъждавам прекалено католически — сподели президентът, — но кожата ми настръхва при мисълта, че Мао е оправял малки момиченца.
— Те не са имали нищо против, г-н президент — каза му Уийвър. — Някои дори сами са водили малките си сестрички, след като веднъж са лягали с Великия вожд. Става дума за друга култура и за правила, различни от нашите.
— Да, малко по-различни — отбеляза бащата на две момичета, едното от които вече бе започнало да излиза с момчета. Какво ли са си мислили родителите на тези малки, невинни момиченца? Че са удостоени с честта дъщерите им да бъдат дефлорирани лично от великия Мао Дзъдун? Райън потръпна леко при тази мисъл и я отхвърли. — Те интересуват ли се изобщо от човешкия живот? Как гледат на войниците си?
— Г-н президент, Библията не е написана в Китай, а усилията на мисионерите да разпространят християнската религия там не са се увенчали с особен успех. Когато Мао дойде на власт, той потъпка християнските принципи доста сполучливо. Това се случи отново наскоро, както видяхме. Тяхното виждане за мястото на човека в природата е различно от нашето и на вашия въпрос — не, те не ценят всеки човешки живот така, както го ценим ние. Говорим за комунисти, които виждат всичко през призмата на политическите си интереси, а това е дори по-лошо от една култура, в която човешкият живот не е имал голямо значение. Можем да кажем, че от наша гледна точка това е изключително неблагоприятно сливане на ценностни системи.
„Неблагоприятно“, помисли си Райън. „Доста деликатно казано. Говорим за правителство, което изби над двадесет милиона от своя собствен народ само за няколко месеца в преследване на политическо съвършенство.“
— Д-р Уийвър, последно — как ще реагира тяхното Политбюро?
— Ще продължат по пътя, който са поели — веднага отговори Уийвър. Той се изненада от реакцията.
— По дяволите, никой ли не мисли, че здравият разум ще надделее? — изръмжа Райън. Той огледа помещението и видя, че всички са свели поглед към яркосиния килим.
— Г-н президент, те се страхуват от войната по-малко, отколкото от алтернативите й — отговори Уийвър, доста смело според Арни ван Дам. — Искам да повторя — ако не осигурят на страната си нефта и златото, те ще бъдат изправени пред икономически срив, който ще срути политическия им строй, а за тях това е по-страшно от перспективата да загубят стотина хиляди войници в една завоевателна война.
— А аз мога да я спра само ако пусна ядрена бомба над столицата им, което, между другото, ще причини смъртта на около два милиона обикновени граждани. Мамка му! — изруга отново Райън.
— По-скоро пет милиона, може би десет — уточни генерал Мур, с което си спечели смразяващ поглед от своя главнокомандващ. — Да, сър, по този начин ще успеем, но аз също смятам, че цената е малко висока.
— Роби? — обърна се Джак към вицепрезидента с надеждата да чуе нещо оптимистично.
— Какво искаш да кажа, Джак? Можем да се надяваме те да разберат, че това ще им струва повече, отколкото очакват, но ми се струва, че шансът не е много голям.