— Така и ще направим, но когато му дойде времето. Забелязан е да използва само един тайник през миналата седмица и мястото е под постоянно наблюдение… да, да, знам — добави Сергей, когато забеляза, че Анатолий се кани да възрази. — Той не е единственият оперативен агент на Министерството на държавната сигурност в Москва, но вероятно е единственият, който се занимава с този случай. Съображенията за сигурност са едни и същи навсякъде. Все пак и те би трябвало да се опасяват, че някой от хората им може да работи за нас. В подобна операция има много зъбни колела и те невинаги се въртят в една и съща посока, млади приятелю. Знаеш ли какво бих искал в случая?
— Предполагам, че искате Второ главно управление да бъде под същата шапка. Така операцията щеше да бъде осъществена съвместно.
Головко се усмихна.
— Точно така, Анатолий Иванич. Засега обаче ние можем само да си вършим нашата работа и да очакваме те да свършат своята. Е, да, чакането никога не е било забавен начин за прекарване на времето — заключи председателят, след което двамата отново насочиха погледи към телефоните в очакване на позвъняването.
Единствената причина наблюдението на обекта да не бъде още по-засилено, бе, че нямаше достатъчно пространство за допълнителен персонал, а и Суворов можеше да забележи тридесетината души, които го следваха по петите. Този ден той се събуди по обичайното време, изми се, закуси с кафе и каша, напусна апартамента в 9,15, след което се отправи с колата към центъра с многобройната си невидима компания. Наемният убиец паркира автомобила на две пресечки от парка „Горки“ и измина останалата част от пътя пеша.
Така направиха други четирима мъже, които също бяха под наблюдение. Те се срещнаха пред един уличен павилион точно в 9,45 и се отправиха към близкото кафене. То бе прекалено претъпкано и никой от преследвачите не успя да се приближи достатъчно, за да долови разговора, но все пак обектите бяха пред погледите на екипа. Основно говореше Суворов, а останалите го слушаха внимателно и кимаха.
Ефремов от ФСС чакаше малко по-далеч от останалите си колеги. Той заемаше достатъчно висок пост и бе твърде вероятно лицето му да е познато на обектите, така че трябваше да се довери на подчинените си, които бяха свалили слушалките от ушите си, изключили радиостанциите и сега съжаляваха, че не могат да разбират речта по движението на устните като в шпионските филми.
За Павел Георгиевич Ефремов проблемът бе какво трябва да направи сега. Дали да ги арестува сега с риск да провали случая, или да продължи наблюдението при опасността те да напреднат с подготовката си и… евентуално да изпълнят задачата?
Отговорът щеше да даде един от четиримата мъже, които се срещнаха със Суворов. Той бе най-възрастният от тях, спецназовец, ветеран от Афганистан, награден с ордена „Червено знаме“. Името му бе Игор Максимов. Той вдигна ръка, потри палец и показалец и след като получи отговор на въпроса си, поклати глава, сбогува се с останалите и си тръгна. Двучленният екип, който бе натоварен с наблюдението му, го проследи до най-близката станция на метрото, докато останалите обекти продължиха разговора си в кафенето.
След като му докладваха за това, Ефремов нареди да го задържат. Арестът бе осъществен, когато мъжът слезе от метрото на една станция на около пет километра от мястото на срещата, разположена близо до апартамента му, в който живееше със съпругата и със сина си. Мъжът не бе въоръжен и не оказа съпротива. Кротък като агне, той придружи двамата служители на ФСС до централата им.
— Името ти е Максимов, Игор Илич — каза му Ефремов. — Срещнахте се с твоя приятел Суворов, Клементий Иванич, за да обсъдите съучастие в престъпление. Искам да чуя твоята версия за съдържанието на разговора.
— Другарю Ефремов, срещнах се с няколко стари приятели на кафе тази сутрин, след което си тръгнах. Не сме обсъждали нищо конкретно. Не знам за какво говорите.
— Да, разбира се — отвърна офицерът от ФСС. — Кажи ми, познаваш ли двама мъже, също бивши служители от Спецназ като теб — Амалрик и Зимянин?
— Имената са ми познати, но никога не съм виждал лицата им.
— Ето лицата им — Ефремов му подаде снимките от ленинградската милиция. — Не са много приятна гледка.
Максимов не пребледня, но и не остана особено очарован.
— Какво им се е случило?
— Свършили са нещо за твоя другар Суворов, но той очевидно не е останал доволен от работата им и ги е изпратил да поплуват в Нева. Максимов, знаем, че си спецназовец. Знаем, че сега се изхранваш с незаконни дейности, но в момента това не ни интересува. Искаме да знаем какво точно е говорено в онова кафене. Ти ще ни кажеш това по лесния или по трудния начин. Изборът е твой — когато искаше, Ефремов можеше да бъде доста твърд с официалните си гости. В конкретния случай не бе особено трудно. Максимов не бе чужд на насилието, познаваше го доста добре, поне от страната на извършителите, и нямаше никакво желание да научи от личен опит какво изпитва другата страна.